Властелин, пластелин и политическа коректност

от Любомир Николов

Бързам да предупредя от самото начало - не съм изгледал целия „Властелин". Това ми е вторият подобен случай след „Матрицата", чийто първи филм имах нещастието (или може би щастието) да гледам в киносалон с дефектна прожекционна машина. Така ефектите, за които хвалят „Матрицата" - и с право! - се губеха; оставаше само фабулата, изпъстрена с такива нелепости и антилогични измислици, че на мислещия зрител му иде да изреве от яд. Знам, че е отклонение, но не мога да се удържа да не цитирам само две.

Идиотщина първа: останали без източник на енергия, машините решават да използват човешките тела като производители на електричество. Добре, да го приемем, макар че, откровено казано, поддържането на подобни „електростанции" от милиони тела ще гълта повече енергия, отколкото би произвеждало. Нейсе! Но от какъв зор тия тела се нуждаят от съзнание, че и от виртуална реалност? Да не би така да се повишава електрическият им потенциал? Е, всичко става. От време на време изскача "новината", че млеконадоят на кравите се повишавал, когато слушали класическа музика. Защо не и това?...

Идиотщина втора: на финала героят Нео тръгва да освобождава Морфей от лапите на злите агенти. Дотук добре. Влиза той във виртуалния свят и командва: „Искам оръжие." Иска ли питане - виртуалният свят мигновено се подчинява и трупва планини от оръжие. Хубаво де, защо тогава не му хрумна да изкомандва същия този свят: „Искам си негърчето"? И щеше да си го получи без проблеми. Да, ще речете, ама нямаше да има градушка от гилзи. Не се заяждай, братче, влез им в положението на продуцентите. Не споря. Съгласен. Само нека и те да ми влязат в положението. Както казваше един герой на Ърскин Колдуел, няма да стоя в къща, където всеки ден ми продават банджото. Та и аз така: няма да гледам филм, в който си правят гаргара с елементарната ми интелигентност.

Дотук с отклонението. Сега по същество - за „Властелинът на пръстените".

Признавам, че го чаках със смесени чувства. Почти не вярвах, че е възможно великолепната творба на Толкин да бъде успешно пренесена на екран. И именно затова бях поразен от „Задругата на пръстена". За мен този филм беше невероятен успех на Питър Джаксън.

Тук се полага една задължителна уговорка. Пиша тия редове като преводач и искрен почитател на романа. Това е и недостатък -трудно ми е да си представя как възприемат филма онези зрители, които не са чели книгата. Но, от друга страна, именно като познавач мога да оценя великолепната режисьорска работа на Джаксън и успешните усилия на целия му екип.

Ще започна с първия и навярно най-важен въпрос - за сценария. Очевидно е, че роман от хиляда и сто страници, изпълнен с безброй подробности, просто не може да бъде пренесен на екран в буквалния си вид, И тук създателите на филма са предприели един (според мен) брилянтен ход. Вместо да кълцат сюжета по малко оттук и оттам, те са ударили само на две-три места с голямата секира, за да съхранят всичко останало в автентичен вид. Отпаднал е (уви, но напълно уместно) Том Бомбадил заедно с цялата Стара гора. Липсва вълшебникът Радагаст Кафявия. Уводната част е конспектирана в броени секунди, но остава напълно разбираема. Прескочени са редица битови подробности за живота в Графството. Все чудесни и скъпи неща за почитателите на Толкин... но наистина може и без тях.

За сметка на това обаче Джаксън успешно налага замяната на литературния език с визуален. Още първите кадри грабват зрителя с невероятната си автентичност, дължаща се без съмнение на това, че за образец са използвани картините на Джон Хоу и други известни илюстратори на Толкин. Селото на хобитите е представено с почти документална убедителност. И което е още по-важно - пак в тези първи кадри виждаме виртуозно използване на филмовия език. За пример бих дал онази кратка секунда, когато застаряващият селянин се усмихва на лудориите на малките хобитчета, но усмивката му мигновено изчезва, щом вижда навъсения поглед на жена си. Подобни примери има много и те говорят едно и също: Джаксън е уловил духа на романа - а оттам нататък използването на визуалния език вече е само въпрос на професионално майсторство.

Нещо повече. Уловеният дух оправдава - наистина оправдава! - и някои волности със сюжета. Нека си припомним епизода от тържеството, когато Мери и Пипни открадват един от фойерверките на Гандалф. Подобен момент липсва в книгата, но вмъкването му не дразни - дори напротив, органично се слива с действието.

Майсторското претворяване на литературата чрез филмовия език личи и на още много места, като лично за мен най-впечатлява-що е излизането на Задругата от подземията на Мория. Нямата сцена с потресаваща сила изразява мъката и отчаянието на героите от гибелта на Гандалф. Едва ли бих прекалил, ако кажа, че с тези кадри Джаксън успява да застане рамо до рамо със самия Толкин.

Или да вземем една дребна, съвсем незначителна подробност, която говори за неукротимия стремеж към автентичност. Кьм края на филма, когато героите минават през Аргонат - апропо, какъв фантастичен кадър с лодката, плаваща покрай каменното стъпало на статуята! - и спират на брега, камерата съвсем мимоходом показва останки от древен каменен пристан. Те се виждат само за броени секунди, но поразяват с изяществото на детайлите. И доказват, че зад камерата стоят мислещи'хора, обладани от амбицията да сътворят УБЕДИТЕЛЕН филм -убедителен до най-дребната подробност.

В едно от приложенията към филма се споменаваше, че екипът е действал като едно цяло. Заедно са се забавлявали, заедно са фантазирали и заедно са измисляли какви допълнителни епизоди да включат (като вече споменатата история с фойерверка). Нищо чудно, че резултатът - поне за мен - е отличен.

Настроението, желанието да се работи в духа на романа оправдава дори някои спорни моменти от „Задругата" - например замяната на Глорфиндел с Арвен в преследването към брода. Самото преследване е реализирано с тъй добра операторска и монтажна работа, че дори и предубеденият зрител махва с ръка. Защо не? Нека да бъде Арвен, щом режисьорът така е решил. Важното е да бъде по толкиновски. И по-скоро от желание да се заям, отколкото като съществен недостатък на епизода, ще посоча, че природният фон при преследването изглежда доста слабичък. Признавам си, че с чисто патриотарска завист си мислех колко подобри места за снимане на подобна сцена биха се намерили у нас.

Бих могъл да продължа с хвалебствията за „Задругата", но идва ред на по-тъжното. След първия филм чаках с нетърпение втория - „Двете кули". Дойде време. Изгледах го. И си излязох като попарен.

Първото ми чувство беше едно - ,,навитият" екип е изчезнал. Мога само да гадая как е станало. Логично погледнато, целият екип си е на мястото. Значи просто някой се е намесил. Или по-точно не „някой", а могъщият зъл дух на Холивуд. И промените вече не бяха в хармония с книгата. Не, те гонеха някаква своя, странична логика, нямаща нищо общо с писаното от Толкин.

Пример първи и най-очебиен. Компютърната графика. Не знам как я приемат другите, но лично за мен стана потискащо да гледам редовно филми, в които пъплят милиони твари - унило еднакви в поведението си, макар и различни по външен вид. Неволно си спомням за онзи неотдавнашен период, когато във всеки холивудски филм задължително включваха по една песен от рапа (независимо дали пасва на сюжета или не). Може би в израз на „политическа коректност" - да се дава хляб на афроамериканските изпълнители. Напоследък същото става с компютърната анимация. Искаш да снимаш „Троя"? Дадено - тръгват по вълните десетки хиляди кораби, за чието запълване едва ли би стигнало и цялото население на древна Елада. Искаш да снимаш битката в Шлемове усое? Няма проблеми, компютрите ще ти осигурят несметни пълчища орки. Колкото по-несметни, толкова по-добре - важното е да бъде надхвърлен прагът на възприятие на ошашавения зрител.

Не че и в „Задругата" нямаше подобна компютърна анимация. Имаше я - и във встъпителните кадри, и в подземията на Мория. Но там всичко беше туширано, прикрито със сенки и полутонове. В „Двете кули" компютърната анимация е агресивна, крещяща. И опиянени от тази натрапчива визия, продуцентите си казват: защо само толкова? Не може ли още?

Речено - сторено. Без оглед на вътрешната логика, без капка уважение към първоизточника решават да вмъкнат още едно сражение. Напълно измислено. Напълно безцелно. Но пък каква свобода за компютърните „творци" - битка с ездачи на странни твари, наподобяващи вълци. За повече драматизъм Арагорн цопва от шеметна височина право в реката и само верният кон го спасява от гибел. Вярно, няма го в книгата, но какво толкова. В Америка книги не се четат, а останалият свят да си гледа работата.

Оттук нататък бентът се отприщва. Няма да говоря за компютърния Ам-Гъл. Лично аз ужасно не го харесвам, но това все пак е въпрос на вкус. Лошото е, когато логиката на самия роман се изкривява насила. Както става при срещата между Фродо и Фарамир.

Може би е проява на параноя от моя страна, но и тук виждам намеса на прословутата „политическа коректност". Преди филмът да излезе на екран, се говореше, че щели да му сменят заглавието. Да не би някой да го възприеме като намек за онези, другите две кули. Слава Богу, не стана. Но пък в епизода с Фарамир някой се набърка с груба ръка. Политическа, струва ми се.

Както знаят читателите, Толкиновият Фарамир е храбър и мъдър военачалник, ученик на Гандалф. След като среща Фродо, той се досеща за мисията му и го пуска да продължи към Мордор, макар и да се съмнява в успеха. Но явно за продуцентите на филма подобно поведение е изглеждало немислимо. Тъй де, що за пример ще дадем на публиката? Един военен залавя съмнителен странник и го пуска да си върви. Не, политически коректното е да го достави на компетентните власти (да речем, в затвора Абу Гариб или базата в Гуантанамо), а там да решават. Което и става.

Само че подобна - вече свръхгруба - намеса в сюжета създава непреодолими проблеми. Би се наложило сценаристите да измислят и да измислят - как Фродо се среща с Денетор, как лукавият и подозрителен старец (отгоре на всичко вече изпаднал под влиянието на Саурон) се оказва по-доверчив от сина си и пуска Носителя на пръстена да изпълни своята мисия. Вярно, по всичко личи, че създателите на филма вече възприемат сюжета като най-обикновен пластилин, но дори и пластилинът не може да се разтяга до безкрай.

Затова след едно безсмислено връщане назад до реката Фарамир ни в клин, ни в ръкав решава все пак да пусне Фродо. А за да бъде оправдана неговата „бдителност", Фродо се превръща в чудовище и налита да коли Сам. Единствено някакво чудо го кара да се опомни в последния момент.

За мен това бе последната капка. Повече не желаех да оставам „в къща, където всеки ден ми продават банджото".

Може и да греша. Може би създателите на трилогията са се опомнили и третият филм е по-добър дори от първия. Всичко може... Аз просто не изгледах третия филм, защото нямаше да издържа, ако и там ме посрещнеше същият политически коректен пластилин.

Какво пък, събирам смелост. Някой ден може и да го изгледам...

"Български фантастични ВАЯНИЯ 2004" - стр. 180-182
"Годишник за фантастично изкуство", ЕГИ, 2004.