Търсещият

Дата: 2003 г.
© Кристина Петрова
krissty_rs@abv.bg

Глави: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10

Глава 1

“... Колко близък изглежда залеза. Колко близки само изглеждат звездите... Само да се протегна и са мой. Красиво е тук край морето.. Последния спомен от любимия дом.. напускам, заминавам.. Едва ли някой ден отново ще го зърна. Но такава ще да е моята съдба. Вечно да бродя по света, да помня, да разказвам забравените неща. Желая го, но каква цена ще трябва да платя? Да изоставя най-прекрасното място в моето съзнание... Безкрайна ще е моята мъка, но може би някой ден тя ще се изгуби във времето, в хилядите левги, които ще извървя? А може би места по-красиви ще видя по своя път? Кой може да каже?”
Късно през нощта, в падналата роса, той стана от влажната трева, погледна за последно морето, вслуша се в неговата песен, взе пътната чанта и обърна гръб на своя дом, на своят бряг, на всичко, което някога е притежавал...
Нощта почти отминаваше. Въздухът бе хладен. Полята ограждащи неговото родно място постепенно привършваха. Не бяха минали и 5 часа, а домът вече му липсваше. Семейството. Те знаеха, че той ще потегли на път, за това го бяха оставили и сам. Едно сбогуване би превърнало мъката в непоносим товар.
Труден е изборът на пътуващия разказвач, искаше се много от него. От самото началото той трябваше да изостави всичко свое. Да тръгне на път и да пътува ли пътува. Афадон отдавна бе разбрал своето призвание- вечно търсеше нещо изгубено, забравено, миналото го влечеше. Сякаш бе част от него. Това не му даваше мира години наред. Накрая реши- ще потегли на път. В родния му край и околностите вече бе изучил всички митове, легенди, предания, разкази, песни и езици, които успя да открие. Тези неща още по-силно разпалиха у него желанието за търсене.
Слънцето изгряваше. Птиците се разпяха. Гората, в която сега бе Афадон се събуждаше. Зелена, свежа, млада. Всичко около него бе младо и красиво. Но не заради самата пролет.. не .. Светът бе млад. Сякаш преродил се след хиляди животи, отново готов за поредния.
В действителност туй не бе просто усещане. Отдавна, не толкова назад в забравени епохи, света бе почти напълно разрушен и отново сътворен, нови сили бяха влети в недрата му. От предното време малко се помнеше- разкази за странни прекрасни същества и ужасни жалки създания; за велики войни, крале, победи.. За величието и упадъка на хората. Хората, днес това бяха единствените разумни създания, които бродеха по прекрасната земя Илне. Тъй я наричаха сега. Помнеха се и други имена, но никой вече не знаеше от къде идват.
По своя път, непредначертан от нищо и никого освен от случайността, Афадон срещаше древни камъни- останки може би от величави крепости, дворци или просто камъни, забравени дори и от времето.
Наближаваше пладне, пот се стичаше по загорялото лице на младежа. Той седна под един стар дъб, отвори чантата и извади къс хляб. Това щеше да е храната му за този ден. Повече не можеше да си позволи. Трябваше да пести. С разкази трудно човек си купува храна, а и той едва сега започваше. Кой ще наеме за разказвач един 17 годишен хлапак?
Уморен от дългия път, а и от топлината полегна под дървото и задряма...
Прекрасен сън сънува- страна:прелестна, обвита в злато... А после кошмар смени следобедния сън- мрак, огньове, крясъци... И отново блаженото спокойствие в тихи земи и бойни викове в мрачни предели... Събуди се стреснат от някакъв шум... Из начало помисли, че все още сънува, но тропотът на конски копита се засилваше все повече. Бе прекалено непредпазлив. Макар и вече да се намираше по-близо до столицата на кралство Нолм. често имаше разбойнически нападения. Бързо скочи на крака и се скри в близките храсти. Вече бе прекалено късно. Ездачите го бяха забелязали. Измъкнаха го от храстите, завързаха ръцете му и го качиха на един кон:
- Това ще да е поредния горски разбойник!- каза един от свитата на ловджиите.- Напоследък и сами взеха да скитат из горите.
- Има ли смисъл въобще да го водим в града? По-добре е веднага да се справим с него. Защо да си губим времето?- високият мъж хвърли злобен поглед на вече и без туй достатъчно пребледнелия Афадон. Той много добре знаеше какво значи да се “справят” с него и в ужас изчакваше решението им.

- Не!- изрече главатаря на ловджиите.- Не, почакайте. Всъщност дори не го попитахме и какъв е.
- Няма смисъл-то му личи. Погледни само дрехите му!- облечен в стари дреха, макар и чисти Афадон знаеше, че прилича на разбойник.
- Тихо!- изкрещя Лолм - Кажи момче, що дириш само тук в гората?
Младежът надигна глава, погледна с празен поглед мъжа срещу него и заговори почти задавено:
- Тръгнах на път, господине... Аз съм.. Тоест искам да стана разказвач...- цялата шайка от 10 човека се разсмя гръмко...
- Ти, разказвач? Та не са ли те побелели старци, изживели поне 5 твои живота?
- Все от някъде трябва да се започне, сър.- плахо отговори на този присмех Афадон.
- Добре. Нека чуем. Разкажи някоя история, която не знаем. Не е нужно да се е случила някога, важно е това как разказваш. Ако те бива може и да ти се размина наказанието.
- Хайде момчета, да тръгваме, а по пътя ще слушаме история. Нека видим що за разказвач е този тук.
Ловджиите потеглиха, Афадон беше на коня на началника Лолм. Сега младото момче ровеше из главата си за някоя достойна история... И изведнъж се сети за своите сънища! С малко повече фантазия те бяха достатъчно добри...
- Някога, много отдавна- започна той плахо- в нашия свят, макар и много по-различен от този, който познаваме днес, живеели и други създания освен хората... Всъщност в началото светът бил изцяло техен.
Прекрасни били те. Когато се събудили мрак обгръщал света. Само ярките звезди осветявали всичко около тях. За туй и тези създания, аз ги наричам нощни духове, обикнали с цялото си сърце звездите и тяхното сияние. Започнали да съчиняват песни за всичко, що виждали, да дават имена на нещата, които го заобикаляли.
Това бил светът- това било Началото. Така бил замислен и хиляди пъти прекрояван от тогаз. Вече никой не помним как тези духове бродили из света, дивили му се. Някой от тях последвали повикът на морето, потърсили светлината, прекрасно място. Други пък останали-създали свой кралства. Заживели след мрака и красотата на нощта.
В това време се случвали и други, по-велики неща. Водила се борбата между двете начала. От доброто се зародило злото, то се опълчило и възжелало да има туй що не било негово. Така била поведена вечната битка между тези две противоположности, съдържащи у себе си по-малко от другата....
Пътят бил дълъг, но в унеса на разказа ловджиите почти не усетили кога отминал. Вече приближавали стените на града, когато Афадон привършил своя разказ.
- Краят на тази история- казал той- е скрита напред в бъдното на онуй време. Но според мен тя свършва много в по-близки епохи...
- Браво момче... Трябва да призная, че ти наистина умееш да разказваш.- Лолм обходил с поглед цялата си дружина.- Може би наистина не си някой бандит скиташ из гората. Но вече е късно да те връщаме обратно. Денят преваля. Ще останеш в Града. Ще те пуснем пред гостилницата на стария Ландир. Там може и да си намериш някаква работа.- Той развърза ръцете на момчето и го пусна да слезе от коня.- На добър час, момко!
Младежът се отдалечи от десетимата , облечени в кафяво мъже, дълбоко умислен...
- Хей, ти!- провикна се един от тях.. Беше по-дребен и с застаряващо лице- И все пак, ако един ден си прочуеш, как е твоето име, да го запомним?- Афадон смутено извърна глава назад и тихо промълви- Афадон.
- Добре, Афадоне. Ще помним това име!- и така всеки пое по своя път.
- В това момче има нещо.- подхвана Лолм. Той бе висок, както повечето мъже от страната Силт, на средна възраст, със сурово, но и благо лице- Разказва с чувство, умение, а е младо все още. Докато го слушах сякаш виждах картините пред очите си, все едно наистина са се случвали някога. Легнаха ми на сърцето така да се каже.
- Право думаш братко, Лолм.- чу се дрезгав глас отзад.- В това момче наистина има нещо, но кой знае какво.- Илем присви в неясна гримаса своето лице- А и името му.. Не бях чувал такова досега, макар той да е от нашето кралство. Прилича на имената на героите от разказа му.
- Може би си го е сменил?- подхвърли тъмнокосия мъж до Лолм.
- Не, не вярвам. За да го смени първо трябва да получи .... Там както му викат разказвачите, от по-стар в техния занаят- отвърна русолявия воин до Илем.

Глава 2

Афадон бавно пристъпваше към входа на гостилницата..
“Какво ще правя сега? Стигнах до място, за което дори не бях и мислил да идвам.. Столицата. Вярно, столицата на Силт не бе не голям град, но все пак...”
Момчето се пресегна, за да бутне вратите на заведението. Още щом се открехна струя топла светлина освети изпитото му младежко лице.
Помещението беше добре осветено, леко замъглено от упойващият дим на лулите, издишван бавно от събралите се посетители. Някои седяха по масите, други бяха прави. Двайсетина човека се бяха скупчили край огнището до един старец. Той тихо, но ясно тананикаше някаква песен. Афадон се помъчи да я чуе. Всъщност не беше никак трудно. Всички със затаен дъха слушаха мрачните думи:
“Страх студен душата покорява,
сетивата твои притъпява.
Ужасът сърцето вледенява
и единствен той остава.

Там,в мрак непрогледен,
гдето вее вятър леден,
Сянка,по-черна от чернотата,
се прокрадва към гората.

Дъх студен,глас зловещ,
умът ти тровещ.
Зов коварен, непреставащ,
той теб на Мрака подчиняващ.

Девет конника в нощта,
девет сенки на смъртта,
души от алчност покорени
между два свята пленени.

По света бродещи,
Безценно съкровище търсещи,
на властта негова обречени,
в служба на Мрачен владетел въвлечени.”
Хладен страх премина през цялото тяло на младежа. Тази песен.. тя пораждаше у него едно чувство. Беше го изпитал преди години, беше го усетил в съня си. Несъзнателно Афадон се приближаваше все повече до стареца и камината. Изведнъж песента спря и всички се вторачиха учудено в него. Странник, от провинцията. Каква работа имаше той тук? Не приличаше на занаятчия или каквото и да е било друго почтено същество. Биха казали, че е разбойник, но нямаше начин, по който да е достигнал дотук без да го заловят.
- Хареса ли ти песента, момче?- попита със спокоен и благ глас стареца.- Забелязах, че слушаш внимателно.
- Аз...- подхвана Афадон- Много познато ми прозвуча...- Той смръщи лице сякаш се опитваше да намери точните думи, с които да опише онова странно усещане у себе си...
- Разбирам..- каза старият мъж и повдигна буните си вежди нагоре, за да огледа по-добре младежа срещу себе си: висок, с черна коса , стигаща до раменете му, грубо, но красиво младежко лице.- Ела, седни и ти край огъня, за да послушаш за старите времена.
Момчето забрави стеснението си и седна на земята близо до камината.
Белобрадият разказвач започна да разказва поредната история... И отново сякаш сънищата на Афадон се разляха около него... Или това бе далечен неизживян спомен?
Към полунощ хората започнаха да се разотиват по домовете си. В камината тлееше жарта. Последният разказ привършваше. Отнесен надалеч в забравени светове, Афадон слушаше стареца. Изведнъж гръмкия глас на собственика Ландир го смути:
- Хей, ти там! Сред малкото останали си. Не ми приличаш на пиян. Нямаш ли къде да се прибереш да нощуваш?- през пушека, който се носеше из вече почти празното помещение младежа съзря две ясни, проницателни очи, гледащи в него- Е?- попита отново мъже зад бара.
- Ами... Всъщност.. Не, няма къде да отида, господине.- на лицето на Афадон се изписа болезнена тъга. Взорът му сякаш бе някъде далеч от тук. ”Какво ли правеха сега близките му?”
- Не зная какво да ти кажа, момче. Ако искаш мога да ти дам стая тук, в гостилницата, но ще трябва да си платиш.
- Аз... Аз нямам много пари, но...
- Почакай!- старецът се надигна от удобния стол край камината- Аз ще му платя стаята, Ландир.-Хайде, да тръгваме, млади приятелю.
Белобрадият мъж взе един ключ от плота на бара, обърна се и се заизкачва по стъпалата. Афадон, свел глава, го последва.
Вратата се открехна със скърцане. В тъмнината трудно се различаваха предметите в стаята, но като цяло изглеждаше уютно. Имаше две легла, шкафчета до тях, маса и два стола. Старикът запали свещите, поставени на масата. На блещукащата им светлина момчето огледа внимателно своя избавител от студената нощ навън. Беше стар, много стар мъж, с дълга бяла брада и коса. Под буйните му вежди искряха ясни, светли очи. В тях се криеше мъдрост, доброта и дълбочината на много отминали години. Беше облечен в сиви, нови одежди, под дългото наметало имаше риза и панталон, каквито носеха разказвачите .
- Седни момче, няма от какво да се боиш.- мъжът извади от малка кожена чанта лула и внимателно започна да я тъпче с сухи листа от красиво изработена кесия. Афадон предположи, че това е от онази миризлива билка, която на времето и дядо му пушеше.- Как те наричат?
- Афадон, господине.- той придърпа втория стол и седна на него. Старецът рязко го изгледа със странен, изпитателен поглед. Това едва не накара момчето да подскочи.
- Странно име имаш, момко. Но смятам, че ти подхожда. Знаеш ли какво значи?
- Не, аз.. Аз зная само, че майка ми сънувала това име изписано с морската пяна. И така ме нарекла.
- В теб има нещо, нещо загадъчно и силно. Ако искаш мога да те уча. Не дълго.. Прекалено много вече живях, уморих се. Видях две пъти повече лета от обикновените хора, изучих много митове и легенди. Повечето тънат днес в забрава. Ти искаш да станеш разказвач, нали, Афадон?- изговаряйки името, странни нотки се прокраднаха в гласът му и отново го изгледа сякаш се опитва да види повече отколкото момчето казваше.
- Да, искам... Но аз дори не зная името ви, господине.
- Идрел ме нарече преди много години моят учител, и може би с право, ако искаш така ме наричай и ти. Отдавна никой не е използвал това име. На много места ме знаят просто като Разказвача. Сега приемаш ли да те уча?
- Да.- решително отговори младежа. С цялото си същество усещаше, че именно този стар човек, преживял толкова много, знаещ хиляди стари истории трябва да бъде негов учител.
Тази нощ те разговаряха до късно. Идрел разказваше на ученика си история след история. Повечето от тях бяха странни и нови за Афадон, но отново и отново му се струваха по онзи объркан начин безкрайно познати. С огромен интерес слушаше за света на хората преди днешните дни, за великите им открития и постижения, за тяхното падение. После изведнъж отново се завръщаше към древността, къде е било заложеното Началото и Края на съществуванието. Историята за една последна битка между Доброто и Злото направи на Афадон много силно впечатление. Той се постара да запомни всяка една малка подробност от нея. А всъщност това бе почни невъзможно. Защото както повечето предания и това се коренеше нейде в Началото. А от Началото до днес бяха изминали и забравени десетки епохи и сега само този белобрад чудат старец си припомняше частици от тях.

Глава 3

Годината напредваше. Пролетта бе минала неусетно край жителите на столицата. Сега Афадон бе един от тях. Той остана да се учи при Идрел, мъдрия стар Разказвач. През деня младежа помагаше на Ландир в странноприемница като така припечелваше по нещо, а и успяваше да си плати заплащаше за престоя, вечер и през почивните дни учителят и ученикът бродеха из града и близките гори, разказваха един на друг истории - някои измислени, други истински и се учеха един от друг. Сънищата на Афадон допълваха странните старчески разкази за един древен единен свят на няколко различни раси, за войните, които са водели, за блясъка и мъдростта на народите, за техните грешки. Така двамата бавно изграждаха картината, историята на своя отдавна променен свят без дори и да подозират от какво значение ще е това един ден.
Лятото отминаваше. Идрел и ученикът му бяха седнали под едно дърво във вече изпъстрената в чудни топли багри гора. Те се наслаждаваха на последните летни дни и началото на есента.
- Колко бързо минава времето, момчето ми. Съвсем остарях. А вече и няма на какво да те науча. Ти знаеше много още от самото начало, аз само запълних празнотите. Време е отново да потеглиш на път, да последваш сънищата си. А аз.. Аз ще остана тук. Най-сетне душата ми ще може да намери покой. Това, за което бях живял и учил толкова дълго най-сетне бе изпълнено. Знанията са предадени и запомнени. Ще бъдат съхранени.
- Но учителю.. Има още толкова много да уча…
- Прав си млади разказвачо, има. Но най-важното вече знаеш. За истината за хората, за твоите нощни духове, за чудните дребосъци. За света ни. Сега ще можеш да потеглиш на път, да разказваш и да ти бъде разказвано. Ще дариш на хората малко от това, което чувстват, че е загубено, ще запълниш част от празнината в сърцата им. - Афадон го погледна със странен поглед, изпълнен с надеждата, желанието и носталгията по нещо отдавна загубено, което копнее отново да бъде открито. - Да, синко, да. Ти знаеш за какво говоря, всеки един от нас знае. От както се помни човечеството чувства една празнота у себе си. И ти знаеш каква е, и защо я чувстваме.
- Зная… И ще помня. Никога няма да се откажа да търся, Идрел, никога.
- Тогава върви, момче, следвай пътя си.
- Ще го сторя, но искам да споделя за последен път един сън с теб. Този сън ми се яви за първи път тази нощ. Видях една земя… Огромна, с история. Но сега цялата тънеше в разруха. Изведнъж от някъде се появиха две величествени фигури. Едната - черна, мрачна, вдъхваща ужас, а другата-светла, възвишена, красива. Те поведоха невиждана битка. Ту единият имаше предимство, ту другият. Накрая, след много време, сякаш това време в хилядолетия се измерваше, светлината победи. Мракът падна победен. И тогава от тази светлина излезе човек, учителю, един обикновен човек. Велика радост, гордост и достойнство излъчваше той. Но в очите му се четеше и дълбока мъка.
След този двубой Светлината и Мракът се оттеглиха от бойното поле - един мъртъв, безжизнен, мрачен свят, по който вече не бе останал живот. Тогава от Запада се чу прекрасна мелодия. И хиляди светлини заприиждаха към тази мъртва земя. Те пееха чудна песен. От недрата, небето и водата на старта земя се появиха прекрасни скъпоценни камъни. Тогава земната плът се разкъса на три. Всеки от тези камъни бе поставен в една от трите части. И трите къса земя започнаха да се раздалечават, въртя, променят. Сякаш се изграждаха отново. Все по-големи, все по-живи. Невидим пламък се разгоря в недрата им.
После след това велико видение на сътворението на всичко живо и прекрасно по повърхността на земите, които отново бяха изпълнени с живот ги видях ясно - хора, елфи - моите нощни духове, дребосъците и джуджетата. За всяка една от тези раси бе отредена земя. Джуджетата и дребосъците споделиха един свят. А някъде там, между тези три свята имаше друг - по-прекрасен от всичко, което някога съм виждал. Светъл, искрящ, величествен.
От този ден нататък и звездите над световете се промениха. Те бяха разделени, нови бяха създадени като символ на началото. Тогава аз изпитах нуждата да тръгна и да търся, да търся нещо бляскаво и древно по нашия свят, но не знаех какво.
Това сънувах, учителю Идрел. Какво би трябвало да значи този сън. Зная че е свързан със света ни, но.. Още два свята?
- Има ги момчето ми, има ги. Нали ти разказвах за началото? За това как един ден и ние ще имаме своя дом. Това е нашия дом.
- Зная, но…
- Знаеш го и винаги си го знаел. А сега можеш вече да тръгнеш по пътя си. Търси това, за което си изпитал нужда. Аз зная какво е, но ти сам трябва да го разбереш.
- Добре учителю.
- Време е да ти дам и другото име. Ако искаш го казвай на хората, ако не - недей. Но то е това, което според мен си - Куентаро те наричам аз, разказвач ще рече туй на един забравен език. Афадон Куентаро - Следващият Разказвач, защото ти ще следваш знаците на своите сънища и ще разказваш по-истински и по-завладяващо от всеки друг, пленителни истории. А сега ти казвам сбогом. Върни се за последно в стаята си при Ландир. Там може да
намериш нещо, от което ще имаш нужда.
- Сбогом. Ще нося с гордост името, що ми даде. Ще помня и теб, Идрел, най-мъдри сред хората, които познавам. - Афадон целуна ръката на своя учител, отправи последен взор към него и с бавна, но сигурна крачка се запъти към столицата. За последен път щеше да е зърне привечер, облята в лъчите на залязващото слънце. Малък, но красив град с високи кули и малки уютни къщи. Беше негов дом през изминалата половин година. Сега трябваше и с него да се раздели, както бе сторил преди време със родното си място. Той влезна в гостилницата на Ландир, качи се за пореден, но последен път по тясното стълбище, открехна скърцащата врата и влезе вътре. На кръглата масичка стоеше старата кожена чанта на Идрел, няколко вехти карти на непознати земи и един празен лист с перото и мастилницата до него. Афадон взе перото и написа краткото си прощално писмо на този лист:
“Аз трябва отново да потегля. Благодаря ти за всичко, Ландир. Ще те помня винаги.
Афадон Куентаро ”
Взе листа и чантата със себе си и излезе от стаичката. Затвори врата и слезе по стълбите. Ландир го нямаше. Остави листа на бара. Отиде до килера, където бе прибрал преди време пътните си неща, взе и тях . Отправи последен взор към това уютно и топло място, негов дом за кратко, каза му сбогом и излезе.
Идрел остана под старото буково дърво, загледан след изчезващата фигура на последния си ученик. Във въздуха се разнесе есенен хлад. Вятър подгони няколко падащи листа, обагрени в жълто, оранжево и червено. Те сякаш танцуваха. Спокойствие и очакване изпълваха цялата гора. Белобрадият старец извърна поглед към близката поляна където сега се виждаше яркото слънце. Залязваше. Това щеше да бъде и залеза на дните на Идрел. Облегнат на дървото, загледал приказната привечер Многолетникът притвори очи и напусна този свят. Беше дошло време за почивката, така дълго бленувана.

Глава 4

Крачка по крачка бавно в мрака Афадон следваше пътеката, която бе избрал. Все още не знаеше какво точно търси, но се надяваше скоро да узнае. Това безцелно лутане, колкото и приятно да бе през този пъстър сезон трябваше да приключи.
Столицата вече бе останала далеч зад него. Преваляше втория час след полунощ. Време беше за почивка. Младият разказвач си избра удобно място сред храстите, където се надяваше да не го безпокоят минувачи или животни.
Притвори очи и се унесе. На сън чу чудна песен. Не можеше да определи от къде долита,но беше така сладка, нежна, изостряше сетивата му, пробуждаше у него чувството за нещо непознато, старо, древно. Стреснат Афадон надигна глава. Мелодията все още се носеше из въздуха. Изведнъж утихна. Чуваха се само песните на щурците.
След няколко дни Афадон достигна голям провинциален град.” Време е да си взема подходящи дрехи” - мислеше си той.” Така и хората ще ме приемат по-добре.” Със спестените си пари успя да си вземе чудна премяна достойна и за най-прочутия разказвач.
Привечер се разхождаше из площада на града в търсенето на място, където да отседне. Погледът му тъкмо се беше спрял на една гостилница, когато изведнъж дочу глас зад себе си:
- Господине! Господин разказвачо, почакайте! - Афадон се обърна да види кой го вика. Беше добре облечен млад мъж.
- Извинете ме, разказвачо. Аз.. - Мъжът замлъкна като се приближи до Афадон. - Вие сте разказвач, нали? - той изрече това сякаш с огромно разочарования.
- Да. - младежът беше разбрал какво смути мъжът срещу него. Прекалено млад изглеждаше, за да е разказвач. - Въпреки възрастта. До скоро се учих при Мъдрият Разказвач - Идрел му е името. - В погледа на Афадон се четеше твърдост и решителност. Мъжът се поколеба преди да каже каквото и да е било още.
- Той е добър учител. Беше преди много години в града ни. Аз все още бях малко момче. Нима той е жив все още? Дори и тогава бе на преклонна възраст..
- Боя се, че вече не е между нас. - с мъка изрече Афадон. - Аз бях последният му ученик.
- Разбирам… Младежо, нямам друг избор. Трябва му разказвач за утре. Ще има прием у нас, а предишния разказвач ни напусна. Ще приемете ли работата? - Недоверието и съмнението у младият мъж бяха заменени със силна надежда.
Дълго мисли Афадон преди да отговори. Не беше планувал да остава за по-дълго от една нощ в този град. Но накрая отвърна:
- Добре. Съгласен съм.
На приемът се бе събрала цялата аристокрация на града. Афадон трябваше да подбира най-добрите си разкази, за да ги впечатли. Макар че и най-простоватата история разказана от него събуждаше у слушателите силно вълнение. След три часа напрегнато слушане всички бяха дълбоко впечатлени от разказваческите способности на този странник. В края на приемът домакинът, господин Белангс, дойде лично да поздрави Афадон. Той му благодари най-сърдечно и го помоли да остане за още няколко дни. Обеща високо възнаграждение. Младежът едва сега осъзна колко потребни ще му бъдат тези пари по време на пътешествието. Той се съгласи да остане.
Времето отминаваше. Есента бе в своя край. Гората, полята, всичко изглеждаше пусто, голо, самотно. Това бе времето, в което Афадон отново потегли на път. Вече знаеше накъде щеше да тръгне. На юг, там света щеше да е по-приветлив.
Седмица след като потегли той достигна първия град. Там не би никак приветливо, хората бяха ужасни, никой не се интересуваше от разказа и истории от старите времена. Никой не смяташе, че в тях може да има смисъл. Афадон отмина града веднага. Не остана да пренощува там.
Откакто бе напуснал границите на родното му кралство младежът видя света много по-различен от това, което си бе представял. Водеха се много войни между държавиците от разпадналото се преди 300 години велико кралство; хората гладуваха, живееха в мизерия, нямаха време за разказите на един странник. Всеки ден все по-ужасни неща виждаше, които сломяваха душата му. Местата, през които минаваше бяха неприветливи. Дори и на юг зимата не бе подминала земите. Голите дървета засилваха още повече усещането за нежеланост, неприветливост. Афадон придърпа наметалото си, за да се предпази от студения вятър. Още дълги дни вървя през тази ужасна местност. Научи каквото може от жителите й за войната, за историята.
Един ден той достигана до по-приятни земи. Слънцето тук грееше ярко, полски цветя изпълваха поляните, птича песен се носеше из горите. Градовете бяха мирни, незасегнати от бушуващата далеч на север война. Тук, на това място, сред тези хора младежът за първи път се изправи пред въпроса какво щеше да прави от сега нататък. Зимата бе отминала в скиталчество и търсене на нещо, но той не знаеше какво. Парите, които бе спестил привършваха. Намираше се в голям пристанищен град. Много търговски пътища се пресичаха тук. Афадон се реши да остане за известно време. В една гостилница си намери работа. Цяла нощ разказва на посетителите от далечни странни истории и те с радост споделяха своите. Научи много за копнежа на хората по нещо изгубено. Преди изгрев отиде към пристана, за да посрещне зората. Седна на един камък края морето. Мракът отстъпваше пред светлината, бавно зад бледите облаци се показваха огнените очертания на слънцето. Афадон реши да се разходи по брега. Напомняше му на дома… Домът, така му липсваше. Напоследък нямаше време да мисли за родното си място, за родителите си.
Стъпваше по мокрия пясък, слушаше песента на вълните, които се разливаха по сушата, и в мислите му изплува образа на красиво далечно пристанище, обвито в сиви мъгли. Бели кораби отплаваха от него, жални песни се носеха из въздуха. Тъга изпълваше вечерният сумрак. Изведнъж отнякъде се понесе прекрасна песен. Много приличаше на тази в мислите на Афадон. Той смутено се огледа. На една близка скала се бе изправила висока, стройна фигура, държаща арфа в ръцете си и пееше. Нещо сякаш започна да тегли Афадон към тази фигура. Бързо се заизкачва по брега към скалата. Още в основата й висок, красив мъж го пресрещна. Той бе протегнал дясната си ръка, за да поздрави Афадон, а в лявата стискаше арфа. Младежът протегна своята ръка, за да отвърне на жеста му. Двамата застинаха така - стиснали ръце, загледани един в друг. Това бе срещата, която и двамата чакаха от хиляди години насам. Срещата между двата свята. След дългата раздяла двата народа отново бяха заедно.

Дълго време след тази среща Афадон не съзнаваше какво се бе случило. И до края на дните си не намери думи да опише какво бе изпитал когато неговият поглед срещна този на чуждоземеца. “Сякаш истински огън гореше в светлите му, ясни очите.” Помислил си бе тогаз ”.. Като онзи, който бе запален в ядрата на трите свята.”. ..


5. Камъкът на Илне

Шумът на морето събуди Афадон. Той дълго лежа с отворени очи, вперил поглед в небето отрупано със звезди. “Сън ли бе всичко това? Какво се бе случило всъщност? Видение от далечен свят ли беше непознатият, който видях, песента, която чух...”
- Прекрасни са звездите и на този свят. - глас, по-прекрасен от звън на медни камбани прекъсна мислите на младежа.- И изгревът и залезът. Не го дочаках отдавна, преди неизброими години. - странникът погледна с копнеж нощното небе.
Афадон се бе надигнал и сега седеше учуден и запленен от думите на непознатия срещу него. Единственото, което се отрони от неговата уста бе едно глухо: “Да...”
След минути дълги като дни, младият разказвач се опомни и запита странника:
- От къде идваш? Как се казваш? Не приличаш на нито един човек, който съм виждал..
- Защото не съм един от вас.. - той спря думите си, сякаш се колебаеше.. - Идвам от далечен свят. Много названия има там нашата раса.. Хората ни наричаха елфи. Първородни. На нас бе отредена преди много отминали епохи Средната земя. Сега тя е разделена и от онова, така бленувано място, което сам зърнах за кратко, не е останало и помен. - гласът на елфа затихна, припомняйки си болезнени спомени от отдавнашен живот.
Афадон стоеше безмълвно и очакваше това митично същество да продължи своя разказ. Цял се тресеше от вълнение. Сякаш сънищата му оживяваха, приемаха плът и форма.. Но за негово съжаление събеседникът му замлъкна и остана с поглед в красивото небе..
На сутринта двамата разговаряха дълго. Разказвачът искаше да научи всичко, което елфът, това благородно и прекрасно същество, пожелаеше да му каже. Но сред описания за приказно красиви места и светове се криеше хилядолетна мъка и разкаяние, една тъжна история. Докато слушаше разказите, сърцето на Куентаро се изпълваше с жал и мъка. Тъжна бе историята на това изгубено същество. Много отдавна, в началото на света, той бе възжелал велика слава и власт. Бе сътворил прекрасни неща, невиждани дори и от Властелините на Арда. Но заради любовта си към своите творения извършил много ужасни дела, бил осъден и прокълнат навеки. Дълго време душата му била в плен, но след Втората песен отново бил свободен. Не била обаче тази свобода истинска. Той бил обречен вечно да се скита и да търси своето, отнето и изгубено съкровище, станало днес символ на раздялата на трите свята.
Феанор бе името на спътника на Афадон. Те заедно поеха по пътя на неизвестното, в търсене на изгубеното. Сега имаха ясна цел и се стремяха час по-скоро да я достигнат, защото знаеха каква ще е наградата. Един разпокъсан свят щеше да се събере след дълга раздяла - хора, елфи, джуджета, хобити, всички те щяха да са отново заедно и може би този път нямаше да сгрешат като преди.
Двамата поеха по своя път. Сега трябваше да продължат на югозапад. Тази посока показаха звездите на Афадон в съня му.
Докато можеха вървяха по брега или близо до него. Силен бе копнежа на Феанор по морето. Сякаш, докато чуваше песента на морските птици и разливащите се по скалите и пясъка вълни, се чувстваше по-спокоен. Но скоро се наложи да оставят и морето зад гърба си. Време беше отново да се завърнат към обитаваните места, където сега се водеше война. На няколко пъти ги нападаха и бандити. За щастие един спътник елф, умеещ да борави с меч се оказа спасението на Афадон. Досега дори не се бе замислял колко е опасно да се пътува в това размирно време.
- Куентаро, време е да се научиш да се биеш. Смятам, че ще ти е нужно. Не винаги ще мога да те защитавам. - Феанор подаде на Афадон един меч.
- Прав си. - въздъхна младежа. Не обичаше оръжията, битките, кръвопролитията, но осъзнаваше, че, ако иска да оцелее, трябва да се научи. Колкото и трудно да изглеждаше из началото това начинание, с времето той бързо напредваше и само след седмица умееше да се бие.
Зимата отмина бързо покрай двамата пътници. Изминали стотици левги, те приближаваха все повече до нови, непознати, странни земи. Тук мир цареше навсякъде, хората говореха друг език, имаха друга култура. Древните неща се помнеха повече отколкото къде и да е било другаде из Илне.
Докато прекосяваха една малка планина Афадон се заслуша в песента на птиците..:
- Тук дори и птиците пеят по-различно, по-сладко отколкото в родният ми край. Усещане за свобода, за древност... Спомени се носят във въздуха навред с аромата на прекрасните разцъфтели златни и бели, нежни цветя.
- Мисля, че сме много близо да това, което търсим.. - елфът обходи с копнеещ поглед цялата местност. Сиянието в очите му гореше по-ясно от всякога. - Много близо... – повтори той тихо, сякаш на самия себе си.
Последните дни от пътешествието Афадон започна да се замисля.. Ако това, което търсеха, наистина бе безценният камък, Силмарил, както го наричаше странникът, какво щяха да сторят след като го намерят? Нима копнежът, алчността, породени у сърцето на спътника му от красотата на тази скъпоценност, наистина бяха отдавна удавени във хилядолетна мъка и разкаяние, или щяха отново да се разгорят?
Вървяха през мрачна и задушна гора. Тук птици почти не пееха. Времето бе спряло преди много години. Само от време на време из храстите около забравени пътеки се раздвижваха зайци или други дребни горски обитатели. Старо бе всичко тук, много старо. Сякаш от претворяването на световете не бе докоснато от човешка ръка. Из това странно място усещането за нещо древно, важно, забравено, все по-силно се усилваше в сърцето на Афадон. И двамата пътници се оглеждаха безмълвно и се маеха на девствената красота, която природата създаваше. Макар и мрачна, гората бе изпълнена с много живот. Дърветата се издигаха високо нагоре в синевата, малки пъстри цветчета цъфтяха край корените им, мека зелена трева покриваше земята.
Изведнъж пред тях изникна черна скала.. Висока, могъща, неразрушима. Висока се издигаше, а в основата й зееше тъмна дупка. През черният процеп се изцеждаше тънка струя светлина, невиждана досега от човешки очи, обагрена във всички цветове - така ясни, така чисти...
Феанор веднага позна сиянието на Силмарила. Той бе скрит, поставен тук от Властелините, на това място, запазило древността. Миг по-късно двамата пътници се затичаха към входа на пещерата. Толкова силно желаеха да видят от близо, да докоснат светлината, красотата на Началото...
Афадон трепереше от вълнение. Не бе и очаквал да зърне нещо така красиво, не бе и мечтал, че ще се докосне до всичко изгубено, до това, което цял живот се пита какво е.. Неясни мисли се преплитаха в главата му, мрак закриваше взора му.. И изведнъж пред очите му се разкри божествена гледка. Защото като сътворен от богове или велики същества изглеждаше скъпоценният камък. Хиляди ясни, чисти светлини се преливаха и пречупваха през блестящата му гладка повърхност. В този момент Куентаро разбра колко беден е човешкият език, за да опише тази древна прелест.
Онемели, Афадон и Феанор стояха пред съкровището, гледаха го, дивяха му се.....
Вик от дълбините на пещерата извади и двамата от транса, в който бяха изпаднали. Бавно към тях се приближаваше тъмна фигура:
- Оставете съкровището на боговете, то не ви принадлежи. - макар плътен и решителен, гласът звучеше детски.
- Силмарилът е мой!- с променен глас отвърна Феанор.- Аз го сътворих, мое дело е! Не принадлежи на Валарите! Колкото и силно да го желаеха, той не стана техен.- Афадон погледна учудено своя спътник. Нима бе забравил всички причинени от него мъки и страдания, нима напразно го уверяваше, че вече никога няма да е същият Феанор като в предишния живот?
- Той бе оставен тук, за да влива мощ в недрата на този свят. – продължи решително гласът от мрака. - Аз съм неговата пазителка! Напуснете пещерата или ще останете тук завинаги!
- Не! Дойдохме, за да вземем този камък и без него няма да напуснем. - Феанор извади меча от ножницата.
- Почакай.. Нека поговорим.. – Афадон успя само това да промълви преди Феанор да го изблъска зад себе си и да започне битка с Пазителката.
Искри светлина проблясваха в мрака редом със светлината на Силмарила. Битката сякаш се проточи с часове. Накрая противникът на елфа изведнъж изчезна. Двамата мъже останаха смаяни, загледани в празното пространство....
Мигновен шум и Афадон беше изчезнал.
- Хвърли оръжието си или приятелят ти ще умре. - заповеднически глас се чу от дъното на пещерата.
- Ами ако не се подчиня? - огнените очи на Феанор проблеснаха в мрака. - Ако избера да взема Силмарила, какво ще сториш? Нима ще можеш да ме спреш? Или си мислиш, че ще се втурна да спасявам този човек? Убивах от собствените си събратя, за да си върна своето, защо да не пожертвам и един човек сега? - Безразличен и решен кънтеше гласът Феаноров в недрата на планината от черен камък, огрети от светлината на древността.
Разказвачът се отпусна в студената прегръдка на Пазителката.. Вече нямаше смисъл да се съпротивлява, той бе предаден. Алчността не умира лесно, особено пред вида на този безценен камък. Така щеше да свърши търсенето на живота му, с поглед спрял се на красивата светлина...
Оглушителен шум разтърси всичко. От мрака в дълбините на планината се издигна могъща светла фигура.
- Достатъчно. - дълбокият и плътен глас се разнесе като земен тръс под краката на Афадон. - Ванвен, ти изпълни своята задача. Вече няма нужда да пазиш това, което ти повелихме.
Пазителката пусна Куентаро и, хвърляйки своя меч настрана, коленичи пред светлия силует.
Феанор също захвърли своето оръжие. Но вместо да се поклони пред един от Властелините, се приближи до Силмарила и го взе.
- Ще продължа търсенето и ще събера в името на всички светове тези камъни, които станаха символ на разединението на моите събратя и причиниха толкова страдания. - елфът сведе глава в жест на преклонение пред Валара.
- Зная, че ще го сториш. Такава е твоята съдба, която сам избра преди време. Но няма да търсиш сам. Опасен ще е пътят ти, Феанор, син на Финве. Твои спътници ще бъдат тези две достойни човешки същества. А сега върви, не губи време, защото Мракът не дреме и също търси. - светлата фигура бавно се стопи и изчезна в мрака.
Тримата спътници по неволя, застанали на изхода на пещерата, гледаха как огненото слънце бавно се скрива зад хоризонта и запалва върховете на дърветата. Същинското пътешествие едва сега започваше.


6. Пътуване през Празнотата

Сутрешният хлад събуди Афадон. Този път сънят му не бе приятен и той седеше с натегнало сърце, загледан в празнотата. Недалеч от мястото, което бяха избрали за почивка, близо до езерото беше застанала Ванвен. “Какво бе това момиче? Как се беше случило да попадне при Силмарила и сами Властелините на световете да я изберат да го пази?”... Той не знаеше, но искаше много силно да разбере. Стана и се приближи до нея. Тя го погледна злобно, сякаш й бе враг. После извърна поглед към тъмната вода на езерото.
- Какво искаш?- грубо запита момичето.
- Аз... Просто искам да науча нещо повече за теб...
- Не ти трябва да знаеш. - тя се изправи и се отдалечи към гората.
Афадон остана загледан в малките вълнички, които раздвижваха кристалната вода. Какво щеше да прави отсега нататък? Бе намерил туй, що учителят му каза, че трябва да търси.. Идрел... Той беше мъдър, знаеше винаги отговорите на въпросите, които му задаваше. Защо ли нямаше и сега някой, който да отговаря? Защо единствено съмнение и несигурност бяха останали в душата му? Що за спътници му бе избрала съдбата? Кой може да каже?..
Недалеч от тази изгубила пътя душа, друга, още по-самотна и изгубена, седеше и гадаеше какво ли я очаква. Ванвен, Изгубената. С право я нарече така Властелинът. Отдавна, преди много години тя бе напуснала дома и семейството си. Ако тези неща изобщо можеха да се нарекат дом и семейство. С дни се бе скитала из гората, докато накрая светлината на Силмарила не я доведе до пещерата.. Там бе срещнала своята съдба, бе получила задачата си. Но нима това е целият й живот? Сега вече нямаше какво да прави, нямаше мисия, смисъл в живота. Нима един камък бе всичко за нея досега? Колко време е изгубила... Какво щеше да прави сега...
Само Феанор, най-сетне намерил капчица спокойствие и мир, спеше. Спеше и сънуваше, виждаше картини от забравени спомени, които не можеше да върне.
През новия ден се отправиха обратно към морето. Там трябваше да открият новия си път. Вървяха, и тримата в редица. Всеки навел унило глава, потънал в дълбоки размишления.
Афадон отново си припомняше благото лице на учителя си. Феанор мислеше за погубените си мечти, а Ванвен се опитваше да открие някъде из спомените смисъла на живота....
Дълго вървяха без да обелят нито дума. Никой не знаеше какво да каже.
Времето се процеждаше бавно. Смрачи се. Сиви облаци закриха слънцето и плъзнаха бавно по цялото небе. Задаваше се буря. Студен източен вятър задуха. Пътниците побързаха да открият място, където да се подслонят. Малко преди едрите капки да започнат да се разбиват с яростна сила в земята, Афадон, Феанор и Ванвен достигнаха едно малко селище. Там успяха да намерят гостилница, в която да се скрият . Мястото бе топло, сухо и уютно. Нямаше много посетители, все още бе началото на пролетта. Разказвачът дълго време разговаря със собственика. След около четвърт час се върна при спътниците си, седнали на една маса в ъгъла на стаята.
- Господинът се съгласи да ни приюти за тази нощ. Не отказа и да разказвам на посетителите тази вечер. Но дълго се наложи да го увещавам, че сме почтени люде. Изглежда в последно време около войната човек не може да има вяра на всеки. - Афадон искрено съжаляваше, че хората воюват. “Какъв е смисълът? Защо просто не си живеят мирно?.. “
- Няма за какво да съжаляваш, младежо. - Феанор сякаш прочете мислите на разказвача. - Всичко, което се случва, просто следва естествения ход на нещата. Хора, елфи, джуджета.. Всяка раса, всяко същество се бори за своето, за своите интереси. В това отношение няма съвършени- нито хора, нито елфи.. - елфът въздъхна тежко и отново отправи поглед към една точка, някъде в празнотата.
Бурята бе силна. Продължи целия ден и почти цялата нощ. Много пътници потърсиха подслон в тази малка селска гостилница.
Утрото изгря ясно и прохладно. Тримата поеха отново по своя път. Всичко навън бе чисто, свежо.. Дъждът бе измил света от всички негови беди и мъки, следите от войната бяха заличени. Бодростта на деня, на природата, се предаде и на пътниците. Почти през целия ден Феанор пееше прекрасните и тъжни елфически песни. Афадон се опитваше да разгадае значението на думите, но не успяваше. Труден, най-красив и мелодичен бе елфическият език.. А песните.. Достатъчно беше само човек да се вслуша в тях и хиляди чудни картини изплуваха в съзнанието му.
Привечер из въздуха започна да се носи мирисът на море, чуваха се далечните песни на чайките. Афадон разбра, че първият етап от пътуването бе към своя край. Сега наистина не знаеше какво предстои. Накъде щяха да поемат?
На следващия ден, малко преди огнения изгрев, тримата пътешественици достигнаха морския бряг. Ванвен зърна за пръв път стихията на морето. Студени тръпки преминаха през цялото й тяло, докато гледаше величествения син безкрай - толкова непокорен, могъщ и красив.
Продължиха да вървят по пясъчната ивица, докато не достигнаха мястото, където за първи път Афадон бе срещнал Феанор - среща, която младежът никога нямаше да забрави.
Но сега на това място имаше малък сив кей, влизащ навътре в морето. А до кея - бял, чуден кораб бе вдигнал платна, готов да отплава:
- Властелините са ни изпратили кораб, който да ни преведе от другата страна. – Феанор отправи взор към морето. - Времето е хубаво, не трябва да губим нито миг повече, да тръгваме докато вятърът все още изпъва платната.
- Но накъде ще поемем? - Афадон не желаеше да изостави своя свят, макар да мечтаеше да види и останалите два.
- Водите на Улмо ще ни отведат накъдето е нужно. Да побързаме. - елфът стъпи на сивия пристан, а Ванвен го последва плахо. Тя все още гледаше на морето с недоверие и страхопочитание. Само Афадон остана на пясъка. Загледан назад към дома, той въздъхна, каза последно “сбогом” на всичко, което бе познавал и обичал и побърза да настигне спътниците си.
Щом се качиха на кораба, кеят зад тях избледня и се загуби в сива мъгла. Вятърът опъна платната и те се понесоха бавно навътре в открито море. Ванвен гледаше как брегът на тази земя, която някога й бе дом, бавно се губеше зад хоризонта. Питаше се дали някой ден ще се завърне тук, за да изживее своя живот, или ще се изгуби из дълбините на тази непокорна синьо-зелена бездна.
Единствен Феанор не отправи взор назад, за да се сбогува с това място. То не бе негов дом, никога не е било. Той беше просто един гост, обречена на скиталчества душа.
Плаваха дълго из водите на морето. Улмо избираше техния път. Но това не успокояваше Куентаро, който, с всяка изминала минута, се притесняваше все повече и повече. Чувстваше, че приближават до някаква опасност.
Този ден и времето се развали. От запад небето се смрачи и сиви облаци отново протегнаха грозните си ръце, покривайки цялото небе.
Ванвен целия ден седя в една от малките каюти и трепереше. Тя също имаше усещането, че ще се случи нещо лошо, че се приближават все повече до враждебно място.
Феанор, който забеляза притеснението на останалите, отиде до носа на кораба, където бе Афадон:
- Приближаваме Границата, Празнотата. Там вече ще разчитаме единствено на себе си. Кратък ще бъде пътят ни през това място, но изключително опасен. - мигновен признак на страх премина през лицето на елфа. Той добре знаеше, че прелюдието между световете е най-опасно. Тук от самото Начало се скитаха хиляди ужасни същества, които ни хора, ни елфи или други раси бяха виждали. Сега това празно място извън сътворените неща се бе превърнало в дом на всички тези ужасии, дом на орките, които не се отказаха от това, което са били. Тук властваше Мракът. Макар и победен преди епохи, той отново набираше нова сила.
Водите на морето започнаха да потъмняват, ставаха все по-бурни. Вълните подмятаха белия кораб. Всичко потъна в сив, лепкав мрак. Нищо не се виждаше нито напред, нито назад. Афадон се вкопчи за мачтата и наблюдаваше как водата се плиска по палубата на кораба. През това време Феанор беше слязъл долу, за да види какво прави Ванвен. Забави се преди да се завърне. Водеше със себе си и пребледнялото от страх момиче:
- Трябва задължително да останем тук, не вътре. Ако се разбием някъде, ще се удавим. - елфът се опита да надвика гръмотевиците и тътена на черните морски води. Силен трясък, вода, мрак.. Всичко се изгуби и потъна в Празнотата...


7. Рарден - чуждата земя.

Феанор се събуди целия премръзнал, зарит в морския пясък. В една си ръка стискаше Силмарила, а в другата все още държеше ръката на Ванвен. Той я бе хванал, за да не се удави, когато корабът се разби в скалите. Близо до него, от дясната му страна лежеше по гръб Афадон. Елфът се изправи и разбуди останалите.
- Трябва да се движим, иначе ще замръзнем. Стигнахме другия бряг. Това е светът на джуджетата и хобитите. Трябва да бъдем внимателни. Не знаем какви заплахи ни чакат.
- Какво се случи, как оцеляхме? - Ванвен се изправи бавно и се хвана за главата - Ужасно боли...
- Да, какво се случи след онзи ужасен трясък?..
- Изправихме се пред гнева на Мрачния владетел, но оцеляхме. Повече не ви трябва да знаете. Засега... - Феанор тръгна нагоре по брега. Часът бе около четири сутринта. Въздухът беше студен, мъгла се стелеше по крайбрежието. Тримата пътници се промъкваха незабелязано напред.
Изгревът беше ясен. Скоро всичко се затопли. Афадон се дивеше на всяка гледка от този нов за него свят. Тук всичко изглеждаше толкова познато, но и така различно. Те се намираха в една малка равнина, а пред тях се стелеха високи планини и множество хълмове, покрити с гори. От край до край се постеляше девствена зеленина. Колко красив го бяха сътворили този свят. Или може би и човешкият бе такъв в началото? Куентаро не знаеше. Той бе живял прекалено малко. Идрел му разказа веднъж за това как по-рано всичко е било различно, но дори и старецът не го бе видял със собствените си очи.
Към пладне, изтощени, Ванвен и Афадон седнаха да почиват. Нуждаеха се от сън, храна и вода. Феанор можеше още дълго да продължи, но какъв беше смисълът? Той остави спътниците си заспали под едно дърво и се отправи навътре в гората, за да намери храна.
Мирисът на печено месо събуди прегладнелия Афадон. Все още унесен от съня, той се приближи до огъня и седна.
- Вие хората спите много. - елфът подаде къс месо на младежа.- Вземи.
- Няма ли да я събудим? - учудено запита Куентаро.
- Нека поспи. Има нужда. През целия си живот не е преживяла толкова, колкото за последният месец.
- Отново сънувах. - подхвърли някак си вяло Афадон. - Мисля, че сънувах къде се намира Силмарила. Някъде, в чудна долина, на един камък, закрит от прекрасни разцъфнали цветя, имаше ярка и прекрасна светлина, досущ като неговата - той посочи Силмарила, който бе близо до тях.
Феанор дълго мълча и размишлява.
- Не зная. Може отново да се сблъскаме с препятствия... – той имаше предвид, че е възможно да има още някой пазител на безценният камък. - Още един подобен спътник или враг.. Не зная кое е по-лошият вариант. Прекалено мълчалива е, но трупа страх и съмнение в сърцето си. Това момиче никога не е имало вяра в някого.
- В теб дори и най-доверчивият човек би се усъмнил... - след като каза това Афадон сам се засрами от думите си. Та нали именно благодарение на Феанор сега бяха живи? Ако не беше той, сега нямаше да седи тук и да говори. - Аз.. - но преди да успее да се извини, елфът го прекъсна.
- Предполагам, че поведението ми в пещерата е подсилило чувството на съмнение, което се зароди в теб след разказа ми. Съжалявам за което. Трябваше да спечеля време, докато измисля как да те измъкна от ръцете на Ванвен. Аз наистина се промених и единственото нещо, което желая, е да намеря покой. А това ще се случи, едва когато изпълним мисията си. - Феанор погледна ясното, отрупано със звезди небе. - Сега по-добре върви и ти да почиваш. Утре ще продължим напред.
- Аз ти вярвам... - тихо отвърна Афадон, сякаш на себе си, но елфът го чу.
- Благодаря ти, Куентаро. Имах нужда да чуя това.
На сутринта тримата отново потеглиха заедно, само че този път всичко бе различно. Те си имаха вяра. Дори и Ванвен, това изплашено създание, започваше да вярва на спътниците си. През нощта осъзна, че благодарение на тях е жива. ”Никой досега не беше правил подобен жест за мен, никой..”, мислеше си тя, вървейки по лъкатушещата стара пътека.
Вече втори ден вървяха по земите на този свят, но не бяха срещнали никакви признаци за живот. Нито едно селце, нито една колиба. Може би джуджетата си предпочитаха планините, а хобитите - своите дупки. Но нещото, което не знаеха, беше, че едно малко любопитно същество ги следва откакто те стъпиха на брега на Рарден, чуждата земя.
Малко преди слънцето да залезе тримата пътници достигнаха края на гората. Пред тях се разкри приказна поляна, отрупана с бели цветчета. В центъра на поляната имаше зелена могила, на върха на която растеше чудно дърво - със златен ствол и сребърни листа. Афадон и Ванвен гледаха със смайване пейзажът. Само Феанор не се учуди от гледката.
- Останало е малко от Началото. Имаше необятни гори с дървета като това. Бяха по-високи, по-красиви.. - той поклати глава и продължи - Нека пренощуваме тук. Мястото е приятно.
Вечерта, когато звездите започнаха да се появяват по небето, всички цветя по поляната заблестяха като разпилени късчета сребро.
- Колко е красиво.. - дивеше се Афадон. - Досега очите ми не бяха виждали подобна прелест!
- Щеше да ти хареса да живееш във Валинор. Там може би и до ден днешен всичко, от край до край, е така красиво. Мир, спокойствие, красота.. Вечни приказки и песни. Блаженото кралство. Но очите и душата се уморяват все туй да гледат. Сърцето мечтае за нови, безкрайни земи.. Средната земя, макар и не така прекрасна и величествена, тя заслужаваше да бъде обичана много повече от тази мечта, този задморски блян. - Феанор се загледа в огъня.
Докато другарите седяха, разказваха истории и пееха песни, две малки, искрящи очички ги наблюдаваха. Тези очи принадлежаха на един млад хобит. Той обичаше да пътешества и да си търси приключения. Онзи ден се случи да е около брега, където бяха изхвърлени след корабокрушението Афадон и останалите. Тогава бе решил да ги последва, понеже нивга досега не беше виждал подобни създания. Слушаше с интерес всяка тяхна дума, макар и да не разбираше какво си казват.
На другия ден те изоставиха това прелестното кътче зад гърба си и продължиха по своя път. Макар и с бегла представа те знаеха какво търсят и накъде да вървят - към вътрешността на тази земя.
Вече от няколко дни се лутаха из гори и поля. Изкачваха хълмове, прекосяваха реки, но нямаше и следа от долината, която търсеха.
- Време е за почивка - Феанор огледа изнурените си спътници, които едва крачеха. - Мисля, че и преследвачът ни се умори доста. - той стрелна близките храсти. Загадъчен пламък проблесна в очите му.
- Преследвач?!- учудено възкликнаха Ванвен и Афадон в един глас.
- Да. - усмихна се елфът. - От самото начало върви подир нас. Прекалено рискува за някой от своята раса.
- Каква раса? - Ванвен дори и не подозираше, че този свят е населяват от същества, различни от хората. Бе чула странните имена на народите, но реши, че това е просто поредното им име.
- На хобитите, предполагам.. - отвърна Афадон. - Само те се славят с ленивост и не толкова смели души... Но...
- Но понякога сред тях се раждат по-смели и “ненормални” хобити, както ги наричат родствениците им. Изглежда си имаме работа с един от тях. - Феанор замълча за миг, след това заговори на неразбираем за останалите език. Малко след това нещо в храсталака се размърда и се появи дребно, рошаво същество, цялото почервеняло - от дългия път или от изненадата. Елфът разговаря за кратко с видимо изплашения хобит и после се обърна към спътниците си.
- Изглежда наречието на тези жизнерадостни дребосъци не се е изменило много през последната епоха. Уважаемият господин Берианд е много учуден от това, че умея, макар и не идеално, да говоря езика му. - Феанор се усмихна. - И така.. Той явно отдавна ни следи. Също така, наблюдателното му око не е пропуснало Силмарила. Според него сме се запътили именно към другия такъв камък. И право предполага. Находчиви същества са. Бери (както каза, че го наричат) знае и къде се намира търсеното от нас нещо.
- А ще се съгласи ли да ни заведе? - попита нетърпеливо Афадон. На лицето му се изписа несдържано очакване.
- Почакай малко младежо, не толкоз припряно. Все още не съм го попитал за това - и той отново се впусна в разговор с хобита. Този път обаче страх разтърси полуръста. Изглежда мисълта Силмарилът да бъде намерен и взет и той да участва във всичко това го ужасяваше. След около десетина минути Феанор поклати глава и заговори - Съмнявам се, че доброволно ще ни окаже помощ. Според него, ако вземем камъка, светът им ще се срине. И не греши изцяло. Силмарилите са заложени в световете като символ на разделението, както и надежда за едно ново събиране. Разбира се, те пазят земите от Врага, но ако за кратко бъдат отнети и занесени на уреченото място, няма да се случи нищо лошо. - той замлъкна и тревожно огледа околността - Но.. Врагът отново е събрал сила и може да се възползва от незащитените места.
- Въпреки всичко ние сме длъжни да съберем и отнесем камъните, нали? - разтревожено запита Афадон - Това е нашата мисия... - той спря своята мисъл, защото едва сега разбра колко трудно и безнадеждно е всичко това.
- Длъжни сме. Аз съм длъжен... Не зная. - елфът въздъхна с тежестта на отминалите епохи. - Безмерно много години вече се скитам из световете в чакане и търсене на знак, който да ми подскаже, че е настъпил моментът, в който световете ще имат възможността отново да се слеят. Ти беше този знак. Сега зная единствено, че трябва да опитаме. Заради теб, заради мен, заради всички, които чувстват празнотата, липсата в сърцата си. Не можем да обречем толкова много живи същества вечно да страдат и търсят нещо изгубено. - Феанор помълча известно време. Всички замълчаха, нямаше какво да кажат. Той бе прав. Не само защото това, което говореше, бе вярно, а най-вече защото го казваше откровено, вярваше го с цялото си същество.



8. Призрачният кораб отплава

След поредния дълъг разговор на Феанор с хобита, елфът се обърна към Афадон и Ванвен и заговори спокойно:
- Успях да го убедя, че, ако ни заведе при Силмарила, нищо лошо няма да се случи на него или на когото и да е било сред жителите на тази земя. Не е много уверен в това, но пък изцяло разбира нуждата от това да бъдат събрани отново трите свята. Твърди, че цял живот е усещал голяма липса, която в последно време е станала все по-непоносима. Аз му вярвам.
- И така.. Ще тръгваме ли?- Афадон вече не можеше да сдържи нетърпението си.
- Не зная. Рискуваме нощта да ни завари преди да сме стигнали до мястото. Не е много далеч, но малкият ни приятел едва ли ще издържи на нашето темпо.
Бери, сякаш разбрал притеснението на Феанор, заговори бързо и ясно на своя език.
- Е, явно господинът знае на какво е способен и смята, че ще успее да се движи наравно с нас. Тогава, ако всички са съгласни, нека тръгваме. - Ванвен наклони глава в знак на съгласие и вече четиримата пътници поеха по една тясна, стара пътека, през храсталаците, към един гол хълм.
Слънцето вече се скриваше зад една висока, величествена планина на запад, чиито върхове бяха покрити от бели снегове, сега облети в меко червено сияние. В тази така красива част от залязващия ден Афадон съзря малка, гъста горичка. Сърцето му заби по-силно от всякога, той усети, че е виждал това място и преди. В сънят му може би...
- Близо сме. - тихо и напрегнато промълви, след което се забърза още повече напред по склона на хълма.
- По-бавно, човече. - с усмивка го предупреди Феанор - Не всички могат да крачат бързо като теб.
Афадон извърна глава назад и видя как бедният малък хобит се препъваше в стремежа си да настигне спътниците си. Тогава младежът се спря за миг.
- Съжалявам. Прекалено силно пожелах да достигна прекрасното сияние. - той сведе глава. - Надявам се не съм те изморил прекалено, юначни ми хобите, и дано простиш безрасъдството ми.
Феанор предаде словата на Афадон. Дребосъкът кимна и се усмихне ведро.
Почти се бе стъмнило, когато четиримата търсачи стигнаха началото на гората. Тук тя не изглеждаше така малка и приветлива, както от върха на хълма. Цялата местност бе загърната от странен мрак, но под него всички усетиха, макар и невидимата, топла светлина.
Предпазливо, но бързо навлезнаха в гората. Мракът стана непрогледен под вековните дървета. Въздухът, изпълнен с хиляди аромати, бе свеж и лек за дишане, а не застоял и натежал, както очакваше Афадон. След кратък преход и малка почивка хобитът отново пое водачеството на групата. Час по-късно пътешествениците съзряха ясната светлина да се процежда между нагъсто израслите дървета. Всички забързаха крачката. Само миг и вече бяха достигнали до източника на това сияние. Вторият Силмарил, по-красив от всякога, улавящ и пръскащ лунната и звездна светлина. Той бе поставен на тясна, висока почти колкото човек скала, обвита с прелестни цветя, които пръскаха благоуханието си наоколо. Феанор пристъпи по-близо до безценния камък и се пресегна да го вземе.
- Почакай! - изплашено извика хобитът, но вече бе прекалено късно. Феанор взе Силмарила в ръце и го вдигна високо във въздуха, сякаш да покаже още по-ясно величието му. В този миг ужасен грохот отекна из цялата долина. Земята под краката на Афадон се разтресе.
- Да бягаме!- още по-уплашено извика дребосъкът.
- Какво казва той, Феанор, какво? - разтревожено запита Ванвен. - Не разбирам и думичка! Какъв е целият този шум?
- Не знаят. - отвърна елфът - Но изглежда не трябваше да бързам да взема Силмарила. А той каза, че трябва да бягаме. Не зная срещу какво ще се изправим, тъй че наистина най-добрата идея е бягството. - още не бе доизрекъл това и всички се впуснаха в див бяг.
Вече бягаха половин час. Краката не държаха никого, освен Феанор. Имаха нужда от кратък отдих. През това време елфът се опита да разбере какво се случи в гората. След задъхан разговор с хобита той въздъхна и заговори:
- Не е трябвало да взимаме камъка по това време. Луната не е огряла правилното място. Той казва, че джуджетата, минният народ, са поставили Силмарила точно на тази скала, за да разбират кога някой се опитва да го открадне. Е, изглежда са разбрали. Според Берианд в момента цяла армия от джуджета ни преследва, за да си върне съкровището.
- Тогава трябва да продължим да бягаме. - отвърна Афадон. - Не бива да губим и минута.
- Прав си, но докъде ще стигнем? Те са издръжлив народ. Аз може би ще издържа с дни, но нито ти, нито Ванвен, а да не става дума за него - Феанор погледна преуморения хобит, който едва дишаше - ще успеете да издържите и ден дори.
- Но сме длъжни да опитаме. - всички учудено погледнаха към Ванвен. - Не напразно пазих този камък, не напразно и тръгнах с вас. Няма да се предадем сега, малко остана. Трябва само да открием мястото, където ни чака корабът... - тя се замисли за миг. - Ще ни чака, нали?
- Да. - решително отговори елфът. - Права си. Час по-скоро трябва да се доберем до някой по-западен залив. Но не зная накъде да поемем. - Феанор заговори енергично на хобита, който вече се окопитваше.
- Добре, да тръгваме. Този дребосък тук се оказа пълен с изненади. На около 3 часа оттук има залив.
И четиримата дружно поеха обратно, заобиколиха гората и поеха до колкото бе възможно на запад. След по-малко от час в нощния въздух се понесе мирисът на море. Пътниците облекчено въздъхнаха. Спряха да починат за момент. Разтревожен Феанор се вслушваше във всеки звук и след кратко отново подкани групата да продължава:
- Трябва да бързаме, не са много далеч от нас. Неуморни са джуджешките нозе.
Те отново препуснаха през мрака към своята цел. За щастие минаваха през равнинна област, тук там обрасла с ниски храсти. Минутите се точеха като часове. Афадон не чувстваш краката си, но продължаваше да бяга, устремен към черния мрак, който ги обграждаше. Изведнъж, като видение пред тях се разкри бледа светлина. Тя обгръщаше приказен бял кораб, чакащ в залива. Пътниците направиха последно опит да забързат своя бяг. Зад тях вече се чуваха виковете на преследвачите им. Със сетни усилия те се добраха до кея. Изведнъж Берианд се спря.
- Не мога да продължа, не мога да изоставя моя дом.
- Нямаш избор! - извика му Феанор. - Ако избереш да останеш тук и сега, едва ли ще доживееш да зърнеш зората. Ела и ти обещавам, че някой ден ще се завърнеш в своя дом, но не по морето, а по сушата, защото сега сме по-близо до изпълнението на нашата задача.
- Аз... - виковете на джуджетата, които бяха едва няколко метра преди пристана попречиха на Бери да довърши изречението си. Хобитът не почака и втора подкана, за да се затича към призрачния кораб.
Само миг и те вече бяха далеч от всякаква опасност.
Корабът се понесе леко по морето, вятърът опъна сребристите му платна. И когато изгревът погали с топлите си лъчи чезнещата земя Рарден, кеят зад тях се стопи в мъглата. На брегът удивени останаха около сто джуджета, загубили своето прастаро съкровище.
Този път пътуването и преминаването през Празнотата се оказаха лесни. Никой не се опита да им попречи. Мракът бе отпратил мислите си другаде. Над човешкия свят бе натегнала велика опасност и само времето ще покаже дали хората ще успеят да се спасят.


9. Земя на тъгата

След известно време (никой не успя да определи точно колко) корабът приближи приказни заливи, обгърнати в светлина и сладък аромат. Още от далеч във въздуха се понесоха неповторимо прекрасни песни. Афадон, Ванвен и Берианд жадно се вслушваха във всеки звук, глас и хиляди картини изпълниха съзнанието им със спокойствие и красота.
- Отново у дома. - Феанор вдъхна от ароматния въздух. - Толкова дълго очите ми не бяха виждали това място, толкова дълго сърцето ми копнееше да се завърне.
Бавно вятърът в платната затихна, сега само морската вода направляваше белия съд.
Четиримата другари слезнаха насред оживено пристанище. Много елфи, разбрали за завръщането на скитника Феанор, се бяха събрали да го приветстват. Макар и да не му бяха простили изцяло за това, което бе сторил в отминалите и забравени епохи, в него бе стаена цялата им надежда за единен свят. Когато съзряха двата скъпоценни Силмарила в ръцете му, всички ахнаха от изумление и сведоха глава пред смелостта и величието на тези странници, донесли толкова много радост в Земята на тъгата Арданор.
Феанор пристъпи напред и заговори на елфически:
- Аз се завърнах. И донесох със себе си много надежда. Скоро може би светът отново ще бъде едно цяло. Благодарение на Властелините, които неизменно ни помагаха, както и на моите спътници. Афадон Куентаро - човекът с елфическо име и душа. Той последва своя копнеж, своето желание. Сънищата му ни водиха по дългия и труден път в търсенето на Силмарилите.
Ванвен - пазителка на човешкият камък, избрана от самия Улмо, господарят на вечните морски простори, запазил в звука на морето Първата песен. И този малък смел хобит - господин Берианд. Без него едва ли сега щяхме да сме тук, пред вас, донесли и втория безценен камък - този на джуджетата и хобитите.
И тогава, в този час на безмерна радост, надежда и сбъднати мечти, всички елфи запяха в един глас. Пееха забравена песен - останала като бледо петно в сърцата на всички живи твари по трите свята, песен от отдавнашното Начало. Прекрасни, тъжни, древни, гласовете на хиляди елфи се понесоха над света, над морето, изпълниха всяка частица от раздробената Арда. И по трите земи все още се носи мълва, че чули тази песен. Тя вдъхнала смелост в сърцата на хората, които се изправяли пред Мрака; утешила джуджетата, изгубили съкровището си, и известила на Всемогъщите Властелини, че светът е готов да поправи своята грешка.
Афадон дълго седя вслушан, пленен и омаян от тази песен. Едва след часове, когато лежеше в удобно легло, осъзна какво всъщност се бе случило. Той бе на път да изпълни онова, което предприе отдавна, в един пролетен ден, когато напусна дома... Колко време бе изминало оттогава? Година, две.. Това нямаше значение. Сега всичко изглеждаше толкова далечно...
- Хей, няма ли да идваш вече? - усмихнатото лице на Ванвен се подаде през открехната врата. Афадон никога досега не бе виждал момичето усмихнато.
- Аз... - не знаеше какво да каже.
- Да, ти. Всички те чакаме, за да започне вечерята. Тази вечер ще се реши кога ще поемем към Загадъчната