Iron Maiden в Ангбанд

Дата: 06.11.2003 г.
© Лиза Мороз
liza_mo@yahoo.com

Беше малко повече от 4 градуса. Точно в средата на шибаната зима.
Стиив припряно вдигна яката на якето и оправи колана на китарата, висяща на рамото му.
- Кой ще кара – небрежно се осведоми той.
- Брус – без да го поглежда отговори Дейв. От студа и без това розовите му бузки бяха станали като огромни червени ябълки.
Стиив се засмя на глас и потропвайки с тока на обувката се взря надолу по улицата. Нямаше никой. Изобщо идеята да излязат по това време от Лондон, му се стори още по-идиотска. Всичко им беше наред, но на Брус пак му беше дошла гениална идея. “Айде да ходим, айде да ходим” врънкаше ги той от две седмици. Добре, ето на - тръгваме.

По едно време отдолу криволичейки ту вляво ту в дясно се зададе един добре познат Остин Мартин. След него по същата траектория се понесе и бял микробус.

- Аз ще карам – каза Стиив печално, точно когато Остин Мартина паркира с едната предна гума на тротоара.
- И аз мисля така – допълни Дейв.

Два часа по-късно, и на повече от 150 километра от Лондон се изсипа страхотен дъжд. Валеше като из ведро, но те решиха упорито да продължат. Накрая се оказа, че от полезрението им бе изчезнал и пътят и всичко друго наоколо и те се принудиха да спрат.

Но дъждът валеше, все така силен, с почти ураганен вятър, дори премина в град. Парчета лед с размерите на орех бомбардираха двете коли, създавайки оглушителен грохот.

Стиив направо изтръпна. Цялата тази работа малко го плашеше и той вече сериозно съжаляваше за глупавото тръгване. След половин час градушката отново се обърна в проливен дъжд. Опитаха се да потеглят, но вечерта се спускаше и нищичко не се виждаше в непрогледния мрак.

- Мамка му - мърмореше Брус, биеше кенчето с бира по жабката и раздаваше шутове на вратата. Стиив не се опитваше да го успокоява. Просто спря колата, включи аварийките и се изпъна по-удобно на седалката. Нямаше какво да правят освен да чакат.
В микробуса Нико направи същото, Дейв извади патрончето от жабката и му го подаде.
- Няма да тръгнем скоро, така ми се струва на мен. Дай да си сръбнем.
- Точно. По-скоро ще се издавим в проклетия дъжд! Дай…

В двете коли настъпи тишина. Само дъждът барабанеше по покривите. Един по един те оклюмаха и задрямаха. Последен заспа Стиив, който се чудеше в кой ли кучи гъз се намират в момента.


Събуди ги оглушителен шум и звън. Отвориха очи за да видят как няколко непознати в странно облекло със всички сила налагаха с някакви железа по колите. Пръв отвътре изскочи Брус:
- Ей пед***, на *********, ти кво правиш на Остина ми бе *******, ти знаеш ли колко струва твойта....- и т.н. в този род.
Последва го Нико, който изобщо не смяташе да се разправя с тия нахалници а направо хвана първия и му натресе големия си бял юмрук в лицето.

Въпреки първоначалният си превес, много скоро групата беше обкръжена от добре въоръжени и явно ядосани мъже в черно. Стиив реши да вземе нещата в свои ръце преди всичко да е загубено:
- Много са ви хубави костюмчетата – закачливо подхвана той – много майсторски направени. И броните и шлемовете. Вие сигурно нещо филм снимате.
- Какво правим? – недоумяващо запита единия от черните.
- Филмче бе… не е ли? А сигурно е нещо карнавал. Много яко. А кои сте?
- Ние сме армията на Мордор. Да не си сляп?
- Аааа- ясно – провлачи Стиив, опитвайки се да си спомни от къде му е позната думата Мордор, но не можа. Точно когато се препотяваше за трети път се обади Дейв.
- Играете ролева игра по Толкин, а? А, много яко. Ама вие сте го докарали съвсем като истинско. И много се вживявате в ролята бе хора. Изкарахте ни акълите.
- Тия пичове – обърна се той към другите от групата като най-сведущ – се кефат и играят нещо като игра, с героите на книгите на тоя Толкин, сещате ли се бе – оня Властелина и тъй нататък. Не може да не сте чували.
Тази новина доста облекчи напрежението. Пленниците решиха, че шегата е свършила, но щом тръгнаха да мърдат остриетата отново ги върнаха обратно.

- Кои сте вие? – изкомандва черния.
- Ние сме музиканти бе човече, Айрън Мейдън не си ли чувал. Доста сме известни. Какво ти е бе човек? Да не сте пощуряли?

Въпреки всички уверения на Стиив, черният, който очевидно беше главатаря им изобщо не искаше и да чува за музикалните им успехи и за световната им слава. Той нареди да ги вържат и заяви, че отиват директно в Ангбанд. Единствен Дейв, кой знае защо бе уверен, че това несъмнено е майтап и, че накрая добре ще се посмеят. “Участвал съм в такива работи веднъж ви казвам, беше горе-долу същото, ама тия са по-добре подготвени” .

Пътуваха цял ден, но когато пред тях се изправи така наричания Ангбанд всякакви съмнения се изпариха – това определено не беше игра, а за майтап и дума не можеше да става. Най-потресен от всички изглежда бе Брус. Главата му се мотаеше ту наляво, ту надясно, той мигаше всяка секунда, ахкаше и пъшкаше с всички сили. “Ко е тва бе, ко е тва бе” не питаше да разпитва той. Същия въпрос имаха Стиив и Нико, и накрая Дейв събра смелост да им обясни.
- Абе пичове, тва е … много кофти ситуация да ви кажа, честно...
- Карай направо, стига си го извивал, кво е тва място – викнаха тримата в един глас.
- Е щом настоявате - това е ... адът– обобщи Дейв и разпери ръце.

Четиримата бяха въведени през порта с размерите на планина във вътрешността, спускаха се сякаш цели часове и накрая ги оставиха в една зала чиито край изобщо не се виждаше. След няколко часа ужасено мълчаливо чакане към тях се приближи висок мъж в черни доспехи добре понаквасен с кръв. Той не носеше шлем за разлика от другите обитатели на крепостта, което позволяваше добре да се види гарвановата му коса и странно скосените, дълбоко поставени черни очи.

Стиив изпита доста неприятно чувство и ясно желание да побегне, когато погледът на високия спря върху него. Непознатия кимна и по някаква напълно необяснима причина и четиримата заговориха един през друг сякаш цял живот бяха чакали тази възможност. Приказваха, приказваха, приказваха ...
Чернокосият, обаче, явно се оправяше с разбирането на речите на целия хор, защото слушаше внимателно техните пълни автобиографии, кой накъде и защо е тръгнал. Изведнъж той вдигна ръка и в залата настъпи конфузна тишина.

След това той изчезна, но много скоро се върна. Повика ги с ръка и те тръгнаха по някакви други коридори. Вървяха още неизвестно колко дълго време докато не приближиха широко отворена желязна порта, от която лъхаше страшна топлина, миришеше на огън и още кой знае каква гадост.

Щом влязоха се озоваха в нещо като японска градина с езерца и водопадчета, само дето там вместо вода се точеше съвсем истинска лава. Тя лениво пълзеше насам натам, минаваше под мостчета, слизаше по стените а сред цялата тази еуфория, на голямо черно кресло седеше млад русоляв красавец с пронизващи сини очи. Той беше облечен много контешки, преметнал крак въз крак и ги гледаше с голямо любопитство.

Странното е, че в този момент Дейв, който основателно подозираше кой е пред него едва не намокри гащите. Той очакваше всичко – страшен великан, някакво чудовище, но само не и русоляв красавец. Не за друго, а просто от болезнен жизнен опит знаеше, че всички русоляви красавци, винаги се оказват жестоки, гадни и подли типове. Без изключения. Той се огледа безпомощно, но единственото който получи бе един смразяващ поглед от чернокосия.

Контето изобщо не попита нищо, той седеше небрежно отпуснат на стола си и упорито мълчеше. В същото време Стиив добре усещаше как губи контрол върху собственото си тяло, мозъка си и мислите си. Стоеше, виждаше и чуваше, но с това приключваше участието му в играта.

След като постърчаха там известно време ги отведоха в малка стая с четири нара, и те без да задават повече въпроси се натъркаляха кой където намери и моментално заспаха от умора.

Когато се събудиха не можаха да установят кое време от денонощието е. Тук цареше вечен мрак. Скупчиха се на едно място и се оглеждаха уплашено. Вратата скръцна и вътре влязоха две ниски гърбави същества, напълно плешиви със смешни като футболна топка глави, големи мътно зелени очи и огромни стърчащи от кривите им устни зъбища. Съществата носеха по една голяма табла пълна с храна а появата им предизвика пълно недоумение. Те поставиха таблите и щом излязоха и вратата се затвори зад гърбовете им Брус не издържа, метна се върху Дейв и ревна:
- Какви са тия изроди, какво става тук!

Следващите часове Дейв се опитваше да обясни кой кой е в тази “игра” и от къде цялата работа е започнала. Той отчаяно се опитваше да си спомни най-различни детайли от четените доста отдавна книжки. Въпреки пропуските, разказът му се оказа доста поучителен и групата най-накрая придоби някаква представа къде се намира.

Беседата бе прекъсната от влизането на високия от предния ден. Той ги огледа оценително с отвратителният си поглед и изрече кратко, ясно и високо:
- Ще свирите днес.

След което без повече обяснение тръшна вратата. Кръвта на Стиив изстина. Тук нямаше кьораво електричество. Ще подрънкват на струните ей така за камуфлаж ...
- Май няма да живеем дълго – измърмори той.
- Ааа- обади се Нико сякаш прочел мислите му – абе аз, взех че, и аз не знам що сложих един акумулатор в буса. Малък. Викам такова – па мое и да потрябва. Че ударим една-две песни.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на тримата. Стиив скочи на крака и излетя от стаята като тапа. Отпред чинно стояха двете гърбави същества. Стиив се зае бурно да ръкомаха и да им обяснява, че трябва да се види с високия, чернокос, отвратително гледащ тип, но дребните го гледаха злобно с мътните си очички и явно нищо не отбираха. Накрая се сети да повика Дейв.
- Кажи им на тия изроди да повикат оня, не го знам как се казва!
- Саурон – размаха по тях юмрук Дейв- Саурон бе говеда! Саурон! Гортаур ако щете ... ходете бе, доведете го, не чувате ли?

Тактиката на Дейв подейства и тъй наречения Саурон скоро дойде. Стиив му обясни, че нещата, които им трябват се намират в колата и буса. Без тях свирня няма да има. Онзи много бързо схвана проблема и колективно тръгнаха по поредния безкраен коридор. Вървяха, вървяха, вървяха докато не влязоха в поредната огромна зала, но тази съвсем не беше празна. Вътре бе пълно с най-различни, невероятни по форма и вид машини, които чукаха, тракаха, въртяха се колела, размахваха се махала, на всички страни се върдаляха купчини чертежи. По средата на залата бяха паркирани техните возила.

Групата започна да измъква отвътре техниката, когато Брус потупа Стиив по рамото и каза:
- Банда, предлагам да забием “The number of the beast” а? Съвсем за тоя случай, кво ша кажете?

Останалите одобрително кимнаха с глава.

Не след дълго в двадесет и пети коридор намиращ се на третия подземен етаж на западното крило на Ангбанд се движеше следната процесия:

Най-отпред рамо до рамо крачеха Саурон и Стиив. Стиив стискаше до гърдите си любимия Фендер и си мислеше как никога отново няма да се раздели с него. Черният пък стискаше един хубав камшик, който пускаше в работа щом на пътя им се изпречеше нещо по-обемно и дразнително.
 
По-назад вървеше Дейв придружаван от двама орки. Той носеше два от любимите си Джексън Стратокастера под един под всяка мишница, а един Гибсън и още един Стратокастер бе поверил с мъка в сърцето на двете чудовища. Трябва да им се признае, че те носеха китарите с такова усърдие, сякаш наистина бяха от стъкло а не от дърво.

Третата шаренга заемаше Нико в компанията на два трола стабилно натоварени с каси и чинели. Те тежко стъпваха и поддрънкваха на всяка крачка, а иначе доста масивния Нико подтичваше като малко дете около тях проверявайки дали няма да изпуснат нещо.

Последен беше Брус, седнал в Остина, теглен от двайсетина орки. Той смело въртеше геврека и яростно бибиткаше, всеки път, когато орките позабавяха темпото. В колата беше събрана цялата останала техника.

Така процесията стигна до нещо като зала, която всъщност бе обикновена пещера по дъното на която криволичеше река от лава. От единия край бе поставена масива дървена сцена, добре осветена от няколко огромни железни свещници.

Момчетата се заеха със сглобяването на техниката. Малките орки се оказаха много полезни помощници, бързо схващаха кое за къде е и изпълняваха указанията безпрекословно. Само мрачният Саурон стоеше настрани, гледаше все така заплашително и недоброжелателно.
По едно време се приближи до Стиив.

- Как работи това нещо? - посочи той китарата и гласът му прозвуча с една идея по-приятелски.
- Мисля, че първо трябва да го чуеш. Не знам дали ще ти хареса изобщо - мило и дружелюбно му отговори Стиив.

Разбира се вълнението беше огромно. Да свириш пред подобна публика, в подобни условия бе нещо, за което никой от групата не би помислял. Застанаха на сцената и започнаха нервно да си настройват инструментите.

- Шибаното е, че дори не сме пълен състав - измърмори Дейв - ще трябва да се старая двойно.
- Ей шефе - викна Брус по Саурон - а нещо ефекти, такова...
Саурон повдигна тънките си вежди:
- Какво?
- Ами такива - зае се да обяснява Брус - ефектни светлини, огнени кълба, въртят се, нали схващаш! - и се зае да му показва с ръце.
- Ще имаш ефекти - кимна чернокосия - и още какви. Обещавам.

След малко в залата влезе русокосия хубавец, който както стана ясно на всички от групата бе Господар на това място и сякаш като по магия целия шум се прекрати. Черното кресло се появи от някъде и той поседна в него. И зачака нещо.

Групата глуповато гледаше от сцената докато загря, че публиката всъщност ще се състои от двама души. Брус обаче не беше съгласен. Какъв концерт е това, кой ще крещи, ще куфее и ще тропа? В главата му се надигна истинска буря от възмущение. Той тъкмо тръгна да изрази своето мнение по въпроса, когато сякаш някой свирна и от всички страни в залата се втурнаха тълпи от всякакви по вид и калибър същества. За отрицателно време вътре нямаше место да падне и игла. Те втренчиха жълти и червени очи в Брус и зачакаха.

И Брус взе микрофона, огледа тълпата и заговори:

- ... and the devil sends the Beast ...

В залата настъпи гробовно мълчание. Щом последната дума заглъхна в мрака Дейв подаде първите акорди и песента зазвуча.
 
- I left alone my mind was blank ... - гласът на Брус полетя из залата.

Съществата стояха напълно неподвижни и гледаха мълчаливо, очите им бяха изпълнени със странна смес от учудване и страх. Дейв усещаше, как звукът на китарата му отеква от стените и трепери в изпълнените с недоумение погледи на зрителите. Беше толкова странно, коленете му омекнаха - струваше му се, че свири за пръв път пред живота си.

Първият куплет завърши, Брус затвори очи, стисна здраво микрофона и викна с цяло гърло. Едно високо и продължително Ааааа се удари в тавана, търколи се по стените и се вряза в ушите на публиката. Отговори му мощния удар на китарите и бараните и залата се взриви. Първо започна ниското ръмжене някъде отзад, последвано от яростни крясъци, стонове и животински вой, накрая всичко това се събра в една страховита какафония подкрепяна от тропота на хиляди подковани ботуши по каменния под на пещерата.

Брус не искаше да отваря очи, той бе склонил глава надолу, косите му закриваха лицето и той пееше, пееше и чувстваше как музиката придобива плътност и сякаш витае около него като някаква силна топлина. Когато стигна д края на припева и изрече числото той чу някакъв ужасяващ звук, надигна глава и отвори очи.

Пред очите му се разкри невероятна гледка. От двете страни на сцената имаше два огнени стълба, от които стърчаха нещо като огромни ръчища. Тези ръчища размахваха с всичка сила по един масивен камшик. При всеки удар из залата се разнасяше кошмарно изпляскване и хвърчаха хиляди и хиляди искри. А камшиците се въртяха с бясна скорост, стълбовете изригваха нажежен до бяло огън, придружен от нечовешки писъци, рев и безумно хаотично движение сред публиката. Миришеше на пот, кръв, и изгоряла козина.

Брус никога не беше виждал подобни ефекти, и за една кратка секунда адски съжали, че няма кой да заснеме този момент. Почувства как еуфорията го залива, как отзад зад гърба му Нико прави барабаните на парчета, как Дейв се е впил в струните като вампир а Стиив стои и гледа напред, изпаднал в транс.

Изпя следващия куплет на един дъх и когато стигна края залата ревна в един глас:
666 the number of the beast.

Хиляди лапи и ръце се вдигнаха нагоре, хиляди нозе удариха пода така, че целия Ангбанд потръпна! Огромна драконова сянка се подаде отзад и два мощни пламъка озариха купола на пещерата. Брус просто не издържа, хвърли микрофона и започна диво да търчи по стената и да куфее лудо.

Дейв скочи по средата на сцената и изтръгна от китарата си висок и кошмарен вопъл, след това се нахвърли върху нея пораждайки цяла река от озверели акорди. Атмосферата се разгорещяваше все повече в буквалния и преносен смисъл. Стиив имаше ясното усещане, че идва края на света и точно когато си помисли, че сега настина си струваше да умре нещо изпука, проблесна и настъпи тишина.

Стиив с ужас докосна струните, но те само леко поддръннаха. И тогава се чу един озверял унищожителен рев, всички светлини угаснаха и срещу тях се появиха две множество огромни, червени и изпълнение с ненавист очи.

Стиив си помисли, че това ще бъде краят им, когато някаква сила го подхвана, издигна и понесе с бясна скорост надалече.

Когато дойдоха на себе си, бяха в същата зала където ги доведоха за пръв път. Някакви крилати същества като огромни прилепи отлетяха към тънещия в мрак таван на помещение.

- Какво направихте - чу се пълния с укор глас на Саурон.
- Свърши тока - с треперещ глас отговори Нико. - не сме виновни!
Черния излезе от сянката и застана срещу тях.
- Едва ви спасих.
- Много сме ти благодарни, много, много - Стиив успя да се изправи на треперещите си крака.
- Живи сте защото ми харесва това, което правите. Това музика ли е изобщо? Как се нарича?
- Наричат го Хеви метал, а дали е музика - не знам. Всеки си решава.

Саурон ги изпрати до стаята им и постави доста стража отпред.
На другата сутрин Стиив бе повикан в работилницата на Саурон. Двамата разглобиха акумулатора и Стиив се опита да му обясни, доколкото можеше, как работи той. Саурон слушаше много внимателно без да задава въпроси. После излезе и се върна с господаря си.

Мелкор взе щепсела на уреда, изтръгна ненужната част като оголи кабелите и ги стисна в ръката си. Чу се пукот, появиха се няколко сини искри и уредът забръмча.
Съвсем скоро акумулаторът бе зареден. Стиив бе повече от впечатлен.

- А мислиш ли, че твоят шеф ще се навива да идва за пълни акумулатора всеки път - попита той Саурон, когато останаха сами.
- Не е необходимо, той дойде да погледне, но има много по-лесен начин. А ти и другите твои хора, когато видите господаря- веднага на коляно - погледът му беше повече от многозначителен.

Стив си представи как елегантния красавец мята мълнии по акумулатора, а след това по някой позволил си волността да не коленичи и сърцето му изстина. Реши да следва протокола стриктно.
Върна се в стаята и завари Брус и Дейв да играят карти с двамата орки:

- Подли чумета - крещеше Брус - кого ще мамите бе? Ти картите не си ли гледаш бе слепок!
Но чуметата хич не се връзваха на виковете му и явно печелеха играта.
- Къде е Нико? - попита Стиив.
- Дойдоха тролите и го отведоха - небрежно подхвърли Дейв и продължи играта.

Стиив погледа още малко и реши да се разходи. Тръгна нанякъде без посока. На една от свивките едва не се сблъска с огромно същество, което изглежда повсеместно гореше. Стиив реши да му обърне внимание на този тревожен факт, но огънят силно намаля, като останаха само два-три пламъка небрежно горящи на лявото му рамо.

В негорящ вид съществото бе значително по-малко и не толкова страшно, и Стиив се досети къде го бе виждал - на концерта в качеството на специален ефект. Беше черно като въглен, ако не броим кърваво червените му очища и почти белите устни.

- Nargzab iistat bugud-tab? - изрева съществото и гласът му се затъркаля по коридорите като лавина.
- Не разбирам - вдигна рамене Стиив.
- Mani naa essa en lle? - повтори опита си то явно на друг език.

Стиив още повече се сконфузи.

След втория неуспешен опит за комуникация, пламъците на раменете на съществото чувствително се увеличиха. В това време една дребна сянка се опитваше да се шмугне покрай тях. Но огненият я видя и изрева:

- Nergur snaga!
Малкият орк, по-нисък от тревата изникна до тях очаквайки нареждания и съдбата си:
- Nargzab bugud tab!
- Господарят Готмог пита как се казваш.
- А, Стиив, Стиив Харис.

Нареченият Готмог доволно изръмжа:

- Nargzabuz ghaashub-uk naan narmok aklash latu!
- Господарят Готмог каза, че свирнята Ви много му хареса, но е имал намерение да ви овъгли по погрешка.
- Оооо- дръпна се назад Стиив.

Готмог избълва още нещо, което бе преведено така:

- Господарят Готмог е решил, че няма да ви убива вече.
- Ах, колко мило - с ръка на сърце каза Стиив - Това е огромна чест за нас, много голяма чест - продължи да повтаря той докато се измъкваше на заден ход.

През следващите няколко дни групата се разпръсна из различните краища на крепостта. Нико явно намери сродни души сред троловете, на които преподаваше ударното си дело и крепостта целодневно се тресеше от мощен барабанен бой. Дейв пък кръстосваше Ангбанд нашир и надлъж черпейки впечатления за книгата, която бе решил да допише като продължение, а защо не и допълнение на стария Толкин. Брус намери забавление при хората, повечето от които, пееха много добре и дори се смееха от все сърце на шегите му. Той с удоволствие им разказваше какво е да пилотираш самолет и с кеф наблюдаваше увисналите им ченета и изпълнените с възхищение погледи. Изобщо подхранваше егото си максимално.

Стиив пък прекарваше повечето си време в работилницата на Саурон. Там той задоволяваше на воля страстта си към всякакви технически джаджи, а и вниманието на Черния майа все пак го ласкаеше. Саурон постепенно се отпусна и престана да гледа като вбесен човекоядец, поне не и Стиив. Както се бяха договорили, той получи първите си уроци по свирене на бас, и наистина си личеше, че всеки звук изтръгнат от китарата го изпълваше с огромно задоволство.